Яростта и Тъгата

„В едно вълшебно царство, в което неосезаемите неща стават конкретни, имало някога едно чудно езеро. В прозрачните и чисти води на езерото плували риби във всички цветове на дъгата и се отразявали всички нюанси на зеленото…

До тази вълшебна и прозрачна лагуна стигнали Тъгата и Яростта, за да се изкъпят заедно. Двете съблекли роклите си и влезли голи във водата. Яростта, която бързала (Яростта винаги бърза) се изкъпала на бърза ръка – и тя не знаела защо бърза толкова – и още по-бързо излязла от водата…

Но Яростта е сляпа или поне не различава ясно действителността. И така, гола и припряна излязла от водата и облякла първата рокля, която намерила. Не забелязала обаче, че роклята не била нейната, а на Тъгата. И така облечена като Тъгата, Яростта си тръгнала…

Много спокойна и невъзмутима, както винаги склонна да остане на мястото, на което се намира, Тъгата приключила с къпането си и без въобще да бърза – или по-точно, без да съзнава, че времето минава – излязла от езерото бавно и лениво. На брега установила, че дрехите й ги няма…

Както всички знаем, ако има нещо, което Тъгата не обича, то е собствената й голота. Така че облякла единствената дреха, която намерила край езерото и която принадлежала на Яростта…

Разказват, че оттогава насам ние, хората често се срещаме с Яростта – сляпа, жестока, страховита и ядосана…

Но ако си дадем време да се вгледаме по-внимателно, разбираме, че Яростта, която виждаме, е само маска и под дрехата й всъщност се крие Тъгата…“

из „Приказки за размисъл“