поезията на Мира Дойчинова

Когато някой каза да те срещна, светът се завъртя, но на обратно. Любов да бъда – просто неизбежно е. Родена съм от светла необятност… Душата ми летя, но колко пъти, се сриваше с пречупени криле. Сега и мракът трябва да отстъпи пред силата на влюбено сърце, пред две ръце, протегнати насреща, решили...

Моля се на август да остане, ако може, да не тръгва още... Сякаш ми е много, много рано да изпратя топлите си нощи... Имам си пътеки непребродени, сини сънища, недосънувани... Август да не бърза да си ходи! Време искам, да се налудувам... Да запомня на щурците песните, също да си скътам морски...

Нощта е виолетова. На точки. Светулки бяха? Или пък звезди. А може би очите ми нарочно се пръснаха във хиляди сълзи… Такава нощ… Въобще не се забравя. Притихна и сияйната луна. Сърцето си щом в някого оставиш, ти правиш от въздишките следа… И цялата блещукаща пътека в една посока все ще...

Сега съм Март. И време за промяна. (Премигнеш ли, току ще разцъфтя.) В тревичките ти бродя... И ме няма... И все ме чакаш... Като Пролетта... Не се чуди, че днес съм тъй сърдита – след малко ще обърна всичко в смях. Къде съм го научила? Не питай... В капчуците – откривам се във тях, в игликите...

Научих се да бързам бавно. Пътувам – винаги към вкъщи. Усмивките деля по равно. Мечтите и тъгата – също. Научих се да бъда силна, когато много ми се плаче. Каквото дойде – ще премине. И няма как да няма начин. Научих се на нетърпимост към индивиди без небе. И пазя всичко най-любимо. Научих...