Бирата. Oпитах я в последните часове преди заминаването ми за България. На принципа като ще е гарга, да е рошава, я пихме точно на Гран плас, на най-централното място. Малка масичка и само по едно столче едно срещу друго – направени само за двама. И тъй като реших, че класическaтa бирa е твърде обикновена за място като това, си избрах малинова. Получих я в чаша с големината на винена. Бе леко сладникава, леко газирана, с едва доловимо усещане за бира – приятна и интересна напитка, напълно съответстваща на страстта ми да опитвам нови, непознати неща. Околните сгради – с техните позлатени фасади, обсипани със статуи и финтифлюшки от камък, приличащи на творения от пясък – на кметството, на различните занaятчийски задруги, това бе усещане, която се опитвах да задържа възможно по-дълго. Как – като пия малиновата бира на възможно най-малките глътчици, на които съм способна.
Буквално в последния час от пребиваването си в Брюксел заведох моята колежка в ботаническата градина, която по една случайност бях открила сама. От прозореца на хотела ми се виждаше прекрасен и отлично поддържан парк, а по пейките понякога сядаха двойки, държаха се ръце и се целуваха. Едва с помощта на картата и то на втория ден открих, че това всъщност е краят на една от забележителностите на Брюксел – ботаническата градина. Първия път я разгледах сама, втория път бях в ролята на екскурзовод. Когато става въпрос за цветя, подредени по оригинален начин, за екзотични дървета, за мостчета, статуи, езерца с фонтани в тях, за големия павилион и многобройните стълби към него – това са неща, които не могат да се разкажат, те трябва да се видят.
До какво още успях да се докосна в този град? Докато моите колеги бяха на разни евросъбития, защото, да – европейският парламент бе причината да съм тук, трябва да призная, че за половин ден аз избягах и тръгнах да обикалям града с карта в ръка. Едно от най-ценните за Брюксел неща е начинът, по който е организирано метрото тук. Не съм виждала по-просто, разумно и удобно изградено метро. То обикаля в кръг основаната част от града. Вървейки по улиците, дори да се загубиш, видиш ли знакът за метростанция, значи си спасен и можеш да отидеш навсякъде.
В денят на моето бягство направих своите си малки открития в Брюксел – кралският дворец с цялото великолепие на градините му, парламента и правителствени сгради, прекрасни катедрали, особено онези в готически стил, дворецът на правосъдието – огромен, разположен на една височина, за който по-късно прочетох, че бил строен толкова дълго време, че най-накрая проектът бил дело на самия тогавашен министър на правосъдието. Статуята на крал Леополд I – първият крал на белгийците. Само минах край кралския парк, но трябва да призная, че централният парк Брюксел, който е точно срещу кралския двореца и правителствените сгради, не ме впечатлиха с нищо особено. Мястото има формата на идеален правоъгълник, плоско и равно, засадено с относително рехави и млади дръвчета. Тук-там се виждат нещо като модернистични форми за украса, но и те не са особено красиви. Няма нищо общо с нашата представа за паркове – стари дървета, зашумени алеи и много уют.
Хората в Брюксел. Нямаше нищо общо с онова, което очаквах. Четох, че това е много скъп град, понеже тук живеят еврочиновниците с техните "супер високи заплати". Очаквах да видя хора в строги костюми, които поне по обед щъкат към някое от заведенията. Няма такова нещо. Всъщност в Брюксел е много трудно да попаднеш на истински белгийци – в метрото, по оживените улици. Тук има много араби, много негри и мулати, вероятно част от тях са си всъщност белгийски граждани от бившите колонии. Дори на два пъти имах съприкосновение с тези араби, не за добро. В единия случай един се опита да ми открадне фотоапарата, докато правех снимка на оживена централна улица. Номерът беше да го грабне светкавично от протегнатите ми ръце и да изчезне в тълпата. За мое щастие, се оказа, че стискам по-здраво, отколкото очакваше бандита – е, все пак съм от България, където също си имаме достатъчно крадци. Но случая бе повод да си помисля – да не ругаем България с високата й престъпност, ето какво става в центъра на Европа и никой не вдига пушилка. Вторият път един ме заговори на английски. Оказа се, че разговорът е с цел да изпроси от мен някое евро – не били яли – той с жена си и не знам колко си деца. Отговорих му, че съжалявам, но аз съм от България. Само толкова. Малко по-късно се сетих, че едва ли е схванал подтекста – туристите от България нямат излишни евро, за да отглеждат бедните емигранти в Европа. Камериерките в хотела бяха само арабки – всеки път щом минеш край тях, казваха задължителното “бонжур“ – ако се разминехме 20 пъти днес – двайсет пъти „бонжур“. Както се разхождах, открих че само на около 500 метра от хотела започва квартал, населен с турци. Изведнъж от европейска столица се пренасяш в атмосферата на Ориента – възрастните мъже седят по кафенетата и удрят лаф, възрастни жени с традиционни дълги до земята дрехи в лъскави цветове разхождат внучета, седят с тях по пейките и им тъпчат храна в устата много по нашенски, а хлапетата гонят гълъбите. Интересно, че много от магазинчетата в историческата част на Брюксел се държат от търговци от Близкия изток – именно те продават дребните сувенирчета и шоколади на по-приемливи цени.
Времето в Брюксел – много типично. Още като пристигнахме, домакините от Комитета на регионите подариха на всеки чужденец по един чадър – голям, солиден. Стана ми интересно – точно такъв подарък пък... Но се оказа, че всичко е съвсем закономерно, а подаръкът безкрайно полезен – тук вали всеки ден. Може да вали по всяко време и да си носиш чадър е просто задължително.
Така видях Брюксел – мокър, октомврийски топъл, с пъстра смесица от раси, едновременно очарователен с местата, пазещи спомена от минали времена, едновременно футуристично-стъклен и модерен.
Добави в любими
Отпечатай
Изпрати
