Честит 3 март!

Никой не избира къде да се роди. Нито в кое семейство. Може да избере например къде да живее и кои да са му приятелите, но има и такива избори, които не правим, а определят живота ни.

Родината може да не е съдба, животът да протече другаде, но тя оставя някакъв белег в сърцето. Тя е миризмата на печени чушки, на билков чай с мед и препечена филия с масло и шарена сол. Може да е в шубраците край пътя, необлагородени, диви, без мисията да бъдат красива гледка по време на път. Може да е изгревът над плажа на Иракли или гледката когато изкачиш Рила и езерата са се ширнали пред уморения взор. Неизкореним възторг за сетивата.

Родината може да е в свободата да разбираш хората и надписите по улиците, да прочетеш и днешния вестник, и Радичков в оригинал и да разбереш всяка дума - и цинизмите, и думи като "мъртвичаво". Чувството, че си част, че принадлежиш. Един език, една история, география, култура, спорт.

Всеки може да открие и да намери своята лична България в родния си дом, в коравата десница на дядо си. В радиоточката, с която майка му припява естрадна песен от младостта. В родния си град – пейките му, тротоарите, лицата от детството, спомени за казанлъшки понички, захарен памук, топли мекици от баничарницата на ъгъла. Лунапаркът, люлките в парка, пързалките в квартала, играта пред блока до късно вечер.

Родината е и магията на първия път - първата дума, майчиното мляко. Първото стихче в детската градина, цветята за класната на първия учебен ден. Хващането за ръка от първата любов, първата целувка, шансът да чуеш "обичам те" за пръв път на роден език.

Много от нас скромно отстояват избора, който не са направили, но прегърнали, извън страната ни – чрез фолклорни клубове, неделни български училища, плетене на мартеници на другия край на земята и по- важното, където българската култура и самосъзнание са в постоянна опасност да се претопят. Тези хора дават опора на по- възрастните, останали без корен и придават чувство на род на по- младите, които не знаят накъде да насочат клоните си. Тяхната дейност, стотици анонимни българи в цял свят, е истинска мисия, достойна за преклонение.

А други пращат трудно изкараните си средства на родителите си за сметките, на децата, от които са разделени и така се явяват и най- големият спонсор на родината. Част от тях не издържат и се завръщат, макар да са наясно, какво ги очаква, защото същото то ги е прогонило. А друга част се връщат съвсем съзнателно – да помагат, да се развиват, да успяват. Те също са достойни за преклонение.

Има и такива, обаче, които не обичат да разгласяват, че са българи. Те твърдят, че обичат Майка България, но наричат държавата България - мащеха. Търсят начин да не живеят тук, Бога ми, имат по стотици причини на ден. Цели семейства се изселват, в други, в смесени бракове, не се говори дори български език. Но някой неравноделен ритъм, миризмата на баница от турския магазин, някоя забравена снимка или картичка, случайна дума или лице на улицата ги връщат към предишни времена и в душите им се настанява една тежка тъга за нещо липсващо и пропуснато.

Родолюбието, както е обичайно за любовта, познава възторга, гордостта, чувството, че не си сам на света и носиш нещо у себе извън себе си, гените на родителите, но и на поколенията преди тях. И то обича гръмки думи, обича доказателства за любовта си – чисти и спокойни улици, тихи нощи, уреденост в обществото и мисъл за децата, възрастните, болните, изоставените.

Но и като всяка друга любов, родолюбието се изпитва в трудните моменти, а не в славните. И както всяка друга любов, родолюбието е толкова съкровено чувство, че не може да бъде учено, преподавано и насила или отвън насаждано. То просто се ражда и живее в нас с малко повечко грижи. В родолюбието не може да има обвинения, кой как изразява тази любов и на какви жертви е готов за нея. Или да има измерване на любовта - кой повече и кой по- малко дава.

И понеже днес е 3- ти март, денят, в който засвидетелстваме родолюбието си – нека намерим начин да празнуваме – кой както намери за добре, без задължения, гръмки думи и обвинения, с повече толерантност и радост, защото така се заразяват и децата. А както в любовта – и тук те са най- важното.