Димитър Подвързачов - царят на афоризма

Едно разбрах с положителност през моя живот: че навсякъде може и без мене.

Когато жена ти стане много мила – това много често значи, че тя е престанала да бъде само твоя.

Ако си беден, изпаднал, закъсал, отрупан с дългове и никъде не можеш да намериш пари, остава ти да направиш само едно: „Да се скараш с началника си, за да те уволни от малката служба, която заемаш. От подобен див героизъм понякога се уплашва самата съдба и току видиш – обърнала работата към по-добро.“

Българинът е муха със самочувствието на аероплан.

В борбата между две истини – истината винаги е някъде вън от тях.

Всяко четене е една война между автора и читателя.

Във виното е истината! Ала оня, който пръв е казал тая мъдрост, е бил трезвен – така, че истината, уви, не е и там.

Добродетелта е най-любимата кокетна гримаса на порока.

Дълго време аз мислех, че ми вреди алкохолът; сетне хвърлих вината на тютюна; сетне – на месото. Най-после разбрах, че ми вреди просто животът.

Диоген излизаше от своята празна бъчва и търсеше с фенер хора. В наше време той щеше да бяга от празни хора и да търси с фенер пълна бъчва.

Едно от най-лошите, може би най-лошото качество на хората е, че те не са нито съвсем лоши, нито съвсем добри.

Едно проклятие ми тежи: аз не мога да почувствувам близостта на хората. И когато някой се стреми да ме целуне от любов – аз тръпна погнусен от предубеждението, че той нарочно иска да ми предаде някаква страшна болест.

За да бъдеш щастлив, трябват много условия, но най-първото е да си глупав. Най-често то заместя всички други.

Знам: твоето минало е славно. И бъдещето ти ще е не по-малко славно в историята. Но кажи ми, как да преживея мизерното ти настояще?

И гаргите стоят с часове по антените, но от това не стават по-музикални.

Има автори, които могат без стеснение да ти кажат: „Бях започнал да пиша пиеса. Но като чух, че и Бернар Шоу пише, отказах се — не обичам да ми подражават…“

Има идеи, в които е абсолютно невъзможно да повярваш, ако дори ти дадат сто години да мислиш. Такива са, например, идеите за славянско могъщество, за балканско споразумение, за общочовешко братство и др.

Колкото по-истинска е една истина, толкова повече прилича на дързост.

Колчем ми се е случвало да навляза в голяма гора, с неописуема красота на извишени към небето борове или рошави буки, или гиздави елхи, натруфени като млади невести — все ми е минавало през ума: „Голям въпрос е дали бива тая неповторима хубост да се жертва, за да се прави… хартия. И дали не е по-добре да се отсичат само тънички клонки и с тях да се понашибва овреме всяко младо, което почувства нагон да пише — та дано се остави, за негово добро.“

Моето нещастие е само в това: всеки човек, с когото се сближа, много скоро вижда, че аз всъщност не съм негов, не съм техен.

Мразя тълпата, дори да се състои от мобилизирани мъдреци.

Нашенецът не мрази книгата. Нещо по-лошо: той няма никакво отношение към нея. Той не знае за какво би му трябвала. Ако би я смятал за лукс, той би ламтял за нея. Но тя е за него просто една нелепа непотребица.

Не бързай да го съдиш, че се напил. Кой може да знае, защо се е напил човек? Това е най-често твърде сложен и неподозирано дълбок въпрос. Някой се напива, може би, само за да се приравни с вас, трезвите…

Никога недей се сближава много с човека! Оставиш ли го да се доближи до тебе – той без друго ще почне да те рита.

Няма положение без изход: всичко се нарежда, само че по някой път зле.

О, да — и той падна за отечеството! Падна от високата стълба на Сметната палата, гдето бе отишъл да получи една платежна заповед.

О, живот! Аз все пак те обичам: ти се оказа напълно достоен за моето презрение…

Пред обикновения прост, груб, арогантен човек на нашата действителност аз винаги, във всичко се чувствам виновен — дори за работи, които нито съм сънувал.

Тайната за успеха на всекидневния вестник е същата, каквато е за отделния човек: „По нищо да нямаш свое мнение!“

Тайната за добрите отношения между хората е много проста: „Давай непрекъснато и колкото можеш повече от себе си, а не искай нищо от тях.“

Той ми е много близък! — казваме за някого. И всеки си има свои близки. И види се, че така трябва да бъде. Защото иначе откъде щяха да знаят нашите интимни работи или важни тайни ония непознати и далечни, които приказват за нас из града?

Три върховни пункта има всеки банкет: аперитивен — закуски; смилателен — кафе, ликьор; пургативен — речи.

У другите народи има „джентлмен“, има „денди“ или кой знае още какво. Ние имаме само хашлак. Ала светът не помни да е съществувала някога и процъфтявала държава от хашлаци…

Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчно оскърбителен, за да накара други съвсем да не пишат.

Характерно за варварството на нашето общество: никой за никого пет пари не дава, нито да го признае една степен по-високо от себе си, нито да прояви обич до саможертва. Зад видимо интимната връзка най-често се крие съвместно извършено престъпление.

Хората са обикновено много плитки: винаги имат предвид само онова, което говориш, а съвсем изпускат онова, което премълчаваш и което в повечето случаи е много по-важно.

Що е журналист? Механически музикален инструмент: вържи му заплата, пусни му една идея — и завърти дръжката.

На заглавната снимка са: Редакционната колегия на “Отечество” и “Военни известия”, София, 1977 г. - Андрей Протич, полк. Йордан Венедиков, полк. Александър Цанев, Димитър Подвързачов Александър Божинов. Прави: Елин Пелин, двама неизвестни, Георги Райчев, Добри Немиров, Йордан Йовков)