Бялата котка

Тази история е малко ненормална, но повярвайте, всичко, което се случи, абсолютно не съм си го измислил. Бялата котка се появи една нощ в моята стая и настойчиво почна да мяука. Вместо да я нахраня, аз се направих, че не я виждам. И точно тогава тя скочи пъргаво на леглото ми и каза с човешки глас: „Правилно постъпи, като се направи, че не ме виждаш. Аз съм в съзнанието ти и не съществувам реално“.
Аз мълчах. Не обичам да си говоря сам. А котката продължи: „Точно така. Не говори с мен, защото ме няма.
И изобщо, ако ме виждаш, значи ме няма. Ако не ме виждаш, значи съм тук. Помниш ли Екзюпери? Най-същественото е невидимо за очите“, каза тя и изчезна.
„Да, запомних“, казах аз и чак сега я видях, защото вече я нямаше. Ето така заживях с бялата котка.
Тя беше постоянно у дома, защото я нямаше. И си играеше сама, защото аз бях там. А излезех ли от вкъщи, за нея настъпваше празник. Защото мен вече ме нямаше и бях там.
Заобичах бялата котка, която я няма. Винаги съм мечтал за бяла котка и сега вече действително имах, а нея я нямаше. Някои дни тя се появяваше в стаята ми и аз я виждах. Това бяха най-тъжните ми дни, защото нея я нямаше. През пролетта изчезна за няколко дена и аз бях постоянно с нея, дори започнах леко да я намразвам. Но настъпи лятото и вече сме постоянно заедно. И двамата ни няма.
Толкова свикнахме един с друг, че вече по цял ден не се виждаме. Прекрасно е. Тя е страхотна. Не мога да си представя живота без нея. Много ми се иска да ви я нарисувам, за да се убедите в това, което ви разказвах досега.

Ето как изглежда тя:














Страхотна е, нали?



Людмил Станев е роден през 1959 година във Варна. Медик по образование. Има няколко издадени книги: "Няма такава книга", "Неприятният татарин", "Ненакърнимо", "Малка нощна приказка". Има десетина приятели, за които твърди, че са железни. За себе си казва, че не е свой тип. И това му е интересно. Човек, като започне да се обича много, спира развитието си, твърди Станев.