Бързам към този нереален мираж и сякаш отгатнал намеренията ми стръмният бряг изведнъж се спускат към морето. Преминавам покрай скалитe, една от които поразително прилича на профил на жена, легнала по гръб. По-късно разбрах, че този природен феномен се нарича „Сфинксът”, но аз мислено го кръстих „Полегнала е Тодора” и отминах нататък. Плажът се разкри пред очите ми – никакви чадъри, съоръжения, шарени реклами и крайбрежни капанчета. Само шепа хора са пръснали хавлиите си по плажа, самотно и без гюрултия – точно дивотията, от която се нуждаех. Пясъкът е бял и равен, но морето тук не е за неопитни плувци. Брегът е много стръмен и само след няколко крачки във водата, вече не усещам дъното под краката си. Освен това плажът е не охраняем.
От другата страна са ленивите води на Велека, които тук извиват пътя си, преди окончателно да се влеят в морето. Около тях животът буквално кипи – прелитат водни кончета, подскачат жаби, жужат всякакви насекоми и от времена време някое змийче пори гладката водна повърхност. Всички тези обитатели на реката, а сигурно и още много други се спотайват в гъстата лонгозна растителност.
От шумът на вълните и птичите песни скоро се унесох в спокоен сън. Разбудих се чак след два часа и по ниско надвисналото слънце разбрах, че вече е време да си тръгвам. Още повече, че трябваше да посетя и едно друго място до края на деня – Резово. Това е последното българско населено място по Черноморието, което се намира буквално на границата ни Турция.
Разстоянието между Синеморец и Резово е 11 км. Пътят се вие между дъбова и букова гора, а самото шосе става все по-тясно, на места дори еднопосочно. Някъде по средата му е отбивката за къмпинг Силистар, но прекрасният плаж там мисля да посетя на следващия ден. Малко преди Резово има пункт на Гранична полиция, която проверява личните карти на всички преминаващи. След това навлизам в селото, а пътят ме води направо към реката.
Най-после виждам как Резовска се влива в морето – единият й бряг все още е български, а на другият се вее турското знаме. На голяма табела виси безумният надпис, че е забранено фотографирането на чужда територия. По някаква неведома логика това минава за шпионаж. Всички наоколо обаче снимат.
От наша страна границата се радва на голям интерес, постоянно прииждат и си отиват хора, но отсрещният бряг е пуст и самотен. Само някъде далеч в хоризонта се гуши малко селце с китното име Гюзел (Хубав).
Тръгвам на разходка срещу течението на реката. Слънцето е към залез и осветява със златиста светлина короните на дърветата. Те пък се отразяват кристално във водите на реката и сякаш създават някакъв паралелен огледален свят. По стръмните брегове на големи канари са насядали рибари, които твърдят, че реката гъмжи от риба. Има и завързани лодки – от едната страна веещи български флагчета, а от другата – турски. Идилията приключи до голяма бариера на пътя, чийто надпис гласи, че преминаването по нататък в граничната територия е забранено.
Няма как, трябваше да се връщам в селото. Но още час-два съзерцавах морето, устието и турските територии от терасата на едно ресторантче с панорамна гледка. Не само това, но и хапнах прилично количество заргана, уловена само преди часове във водите на реката.
Добави в любими
Коментирай
Отпечатай
Изпрати
