Натрупвам у себе си една така голяма умора

Натрупвам у себе си една огромна умора. Една нечовешка умора от лятото. Лятото ме измори, изпепели ме и не ми остави капка свежест, капка сила. Уморих се хабя енергия по него, да дебна всичките му възможности, рехавите му сенки и да ставам рано заради тихите утрини, изпълнени с мимолетен хлад. Веселието отстъпи на тази досада и отдавна вече го питам: „Няма ли вече да си ходиш? Твоето време мина, върви си.”

И чакам да ми отговори след всяка августовска буря привечер - на сутринта да получа хладния му, мокър отговор: „Искаш да си отида, ето, заминавам. Оставям ти дъжда, тъгата и празнотата. Неблагодарна си, толкова ти дадох – дадох ти слънце и дълъг ден, който да прекарваш в свобода. Изпълних плодовете и зеленчуците с живот и сила, та есента сега да обере славата. Тръгвам си, но без мен ще ти е пусто...”

Сепнах умората си, защото забравих, че преди да отпратиш някого или той сам да реши да си отиде, трябва да му благодариш. Само така ще оцениш каквото сте си дали един на друг и само така споменът ще е чист и добър.

„Благодаря ти, лято, за всичко, което си. Благодаря ти, че те има и си толкова добро. Но нека дойде есента, нека дойде. Време е да разкраси този изпепелен и уморен свят. Тя има чудна палитра, дай й само място да се вихри.

Отидете после с нея в градината – приберете даровете на лятотo и съхранете тази негова светлина и любов. Нека умората да си отиде с него, нека дойде новият сезон."

Да извадим пъстрите шалове и да се наметнем с топла жилетка – има толкова за вършене. Да подредим дома си след летния хаос от куфари и кърпи за плаж, да го украсим с нови цветове. Да се усмихнем на приятелите и колегите си – те са същите и все пак различни. Нека да връчим букет цветя на децата и да ги изпратим на училище. А следобед ще му врътнем един тиквеник. И да не забравим вечерта да притворим прозорците, хладно е вече.