Почти мадригал

На запад се обръща слънчогледът,
денят потъва в сбръчканото му око
и въздухът на лятото се утаява
върху листата и дима фабричен.
С тътнеж и облаци изтича бавно
последната игра на небесата
и дървесата, сменящи цвета си
оттатък, зад завоя на реката,
ни спират пак като преди години.
Това е той, все същият наш ден
и същото червено слънце,
залязващо със своя предан лъч.

Аз нямам спомени, не искам да си спомням –
в смъртта отвежда паметта човешка.
Животът е безкраен. Всеки ден
е наш. Един от тях ще спре
завинаги. Когато дойде време.
Но днеска ний седим на бента,
люлееме крака като деца,
следим с очи водите на реката
и клоните, които пият
зеленина от нейния тъмнеещ цвят.
Човекът, който мълчаливо иде,
не крие нож във своите ръце,
а стрък от цъфнало мушкато.