"Лятото, което никога в бъдеще нямаше да се повтори"

Всички слънчеви дни край морето, с чайки, които се бялват във висината, бяха Ан Стантън. Но аз не знаех това. И всички мрачни дни, когато стрехите капеха, откъм морето налиташе буря и огънят гореше в камината, бяха също Ан Стантън. Но аз не знаех и това. По-късно дойде време, когато всички нощи станаха Ан Стантън. Но аз знаех това.

С това започна лятото, когато бях на двайсет и една години, а Ан Стантън на седемнайсет. Бях си дошъл от университета за ваканцията, вече голям мъж, видял едно-друго. Пристигнах следобед, бухнах се веднага в морето, наядох се и хукнах към Стантънови да видя Адъм. Намерих го на верандата, където в припадащия здрач четеше книга (помня, че беше римската история на Гибън). Седяхме на люлката с Адъм, когато Ан се появи на вратата. Погледнах я и ми се стори, че е изминала цяла вечност, откакто я бях видял последния път — то беше по Коледа, когато си беше дошла във ваканция от училището на мис Паунд. Сега тя решително не беше малкото момиченце, което носеше лачени обущета със заоблени върхове и каишка с едно копче и бели чорапки, намазани със сапун, за да не се свличат. Носеше бяла ленена рокля със съвсем права кройка, но колкото и чудно да изглежда, тази права кройка и възтвърдият плат само подчертаваха извивките и меките линии на тялото. Косите й, събрани на кок на тила, бяха привързани с бяла кордела. Тя ми се усмихна и тази усмивка, позната ми от най-ранно детство, изведнъж ми се стори съвсем нова. Тя каза: „Здравей, Джек“, а аз задържах силната й тясна ръка в моята и си помислих: „Ето го най-сетне лятото.“

Да, то бе настъпило. Лято, съвсем различно от всички предишни лета, лято, което никога в бъдеще нямаше да се повтори.

Превод: Тодор Вълчев