8 март - какво всъщност празнуваме?

8 март е един много криворазбран празник. Той е оспорван, считан за комунистическа отживелица, част от омразно минало за някои, малко лицемерен, дори смешен, за други заради клишето, в което се е превърнал.

Този празник днес отразява всички лица на жената. Празникът на майките - ние, като техни деца, им отдаваме почит и сами станали майки, получаваме на свой ред - с някое стихче или картичка. Всъщност, дори само затова си струва неговото съществуване. Други жени очакват признание за значимостта си от любимите си мъже. И да, това се изразява в подаръци, цветя, поне малко по-различно отношение от другите дни. И да, заради това си струва да бъде харесван. Необвързаните си организират излизане по женски, за да се вдъхновят от женската си сила и независимост и да я демонстрират в екип. Все още в много предприятия и фирми мъжете почитат колежките си по някакъв начин – независимо, дали идва от ръководството, или спонтанно. Тогава 8 март става и забавен, но не по-малко значим.

Празникът има много лица, много поводи за дискусии за тези, които искат да ги намерят. Но истината е, че се е е деформирал и малцина си спомнят откъде идва поводът, защо е точно тази датата. Преди всичко останало – той е празник от жената за жената. Очакванията ни към мъжете или децата ни всъщност са съвсем неоснователни. Да бъде обявен 8 март за Международен ден на жената от ООН през 1977 г. има толкова важни причини, които нямат нищо общо с майчинството и любовта или пък политическите режими.

Цялата история на празника можете да си припомните от тук.

8 март е денят, в който ние, жените днес, си припомняме и почитаме всички онези наши сестри в миналото, които проправяха пътя ни дотук – да сме независими финансово, да имаме равни права спрямо мъжете във всяка сфера на живота. С което задълженията ни само се увеличават, но това е друга тема. И доколко успяваме на постигнем признание от тяхна страна – също. Можете ли да си представите, че зад всяко едно наше действие днес стоят митинги на работнички, демонстрации, насилие, пламенни речи на трибуни пред вдъхновено множество и тих психологически тормоз у дома?

История, градена от малки триумфи, като правото да има еднаква тоалетна за жени и мъже или големи – като правото да гласуваш и сама да бъдеш избирана. Толкова много жени по света са били пионер в толкова много области, че е трудно да обхванем с поглед цялото това наследство, което днес малко или много приемаме за даденост.

Нашето родно наследство също изобщо не е за пренебрегване. Да си спомним за жените хайдутки, първите светски учителки и интелектуалките, за жените партизанки, за милосърдните сестри по фронтовете на толкова много войни, за жените героини на социалистическия труд, за всички онези жени, които бяха първи в професията си, а после я и преподаваха. Имената им се нареждат в световната история на женското движение за еманципация, рамо до рамо с техните сестри.

Само за сравнение - д-р Елизабет Блекуел е първата жена - дипломиран лекар в САЩ през 1849 г., а през 1859 г. става и първата жена, вписана в Британския лекарски регистър. През 1866 г. се дипломира д- р Тота Венкова – първата жена лекар в България, милосърдна сестра, после и лекар на фронта, до последно упражняваща професията си безплатно. Те не само са работили в епоха, когато е било немислимо жена да го прави, те са проправяли път на всички жени след тях, които вече са можели да мечтаят за свободна професия, образование, място в обществото и за признанието му.

Това не е феминистко послание. Бих искала само да подчертая, че ние, жените, дължим отбелязването на 8 март именно на нас – жените, на нашето минало и бъдеще, отразено в поколението, което отглеждаме. И този празник трябва да го има, защото жените преди нас заслужават нашата признателност. Онези жени, които са творили историята така, че ние днес да се радваме на това, което имаме – равнопоставено място в брака, равни права в деловата сфера и образованието, свободен избор на професия, право на равно заплащане, на привилегии, глас в обществото, който се чува и има тежест.

В модерни времена акцентът, разбира се, се е преместил значително от извоюване на права и отстояването, себедоказването. Бариерите пред нас са единствено в главите ни, макар да има още много места по света, където фундаменталните ни права са накърнени. Основното предизвикателство сякаш пада върху това, колко можем да смогнем с високите летви, които си поставяме или приемаме доброволно, доколко трябва да си припомним някои традиционни роли и как да опазим женствеността в щурма ни към този уж мъжки свят. Сякаш точно сега е моментът, в който трябва да закрепим баланса. В нас самите, в семейството, в обществото. А постигането на хармония е умение, което владеем.

Заб. авт. - На заглавната снимка са жените, основателки на първото женско дружество в България. Това се случва през 1857 г. в град Лом. Сред основателките му са: Еленка Ценко Тодорова, Ангелина Кръстьо Пишурка, Стефания Коста Стаменова, Мария Цоно Иванова и др.