Ви(в)а Адриатика I: Към заветната цел

Виа (от лат. – път) Адриатика преминава през цялото западно крайбрежие на Йонийско и Адриатическо море или иначе казано се вие през най-прелестните морски пейзажи на Гърция, Албания, Черна гора, Хърватска, Босна и Херцеговина и Словения. Отдавна в мен зрееше мечтата да пътувам по него – от случайно видени снимки на тюаркоазените адриатически води, опасани със средновековни градове и многобройни острови, както и от интереса ми към другата страна на нашия колоритен полуостров, с чийто жители ни свързва както общия славянски произход, така и близкото комунистическо минало.

И така, в един топъл септемврийски ден заедно с моя любим натоварихме колосално количество багаж на семейното возило и поехме към Адриатика. Целта ни беше да излезем на крайбрежния път при Будва в Черна гора и да поемем на север, до където ни стигнат времето, парите и ентусиазма. Относно нощувките, предварително си резервирахме само първите две – в селцето Прчани на Которския залив. Впечатление ни направи, че хотелите които се предлагат по Адриатическото крайбрежие са изненадващо малко и на още по-изненадващо високи цени. След като разпитах близки и познати, скоро посетили този край на Европа, обаче разбрахме, на какво се дължи този феномен. Навсякъде в бивша Югославия туризмът се върти около частните квартири, а хотелите са рядкост и съвсем не предлагат повече комфорт. От нашата страна на полуострова това звучи невероятно, но когато се потопихме в адриатическата действителност наистина се оказа, че едва ли не всяка къща предлага „собе” и „апартмани”...но да не избързвам.

Пътят ни за Черна гора минаваше през Сърбия – дълъг и в по-голямата си част високопланински терен, но със значително по-малко политически неизвестни от алтернативния маршрут през Македония и Албания. Признавам, че сърцето ми беше сковано от страх, заради всичко, което бях изчела за тесния планински път, които се вие над пропастите на няколко реки: каньонът на Тара – вторият по дълбочина (1300 м.) в света след Гранд каньон, дефилето на Морача и злокобното за нас българите – ждрело на река Лим. Действително пътят се оказа много тежък и продължителен, но тревогите ми силно преувеличени. Шосето, макар и с остри завои, бе идеално поддържано, а красотата на пейзажа – неописуема. Успоредно с него, но на голяма височина и минаващ през безброй тунели, мостове и виадукти, се виждаше железопътният път Белград – Бар. Искрено завидях на пътниците по него и си обещах следващото ми идване в Черна гора да бъде с влак.

И така в ранния следобед на втория ден пристигнахме в столицата на Черна гора – Подгорица. Подминахме я бързо – един шумен, прашен и непривлекателен град, и продължихме към Адриатическото крайбрежие. Пътят ни по-нататък минаваше през Шкодренското езеро и виждайки спрените туристически автобуси, ние естествено решихме да направим по-дълга почивка. Едва, когато видях чернеещите се възвишения над гладките води на езерото се досетих защо страната се нарича Черна гора. По тези склонове расте особен вид, тъмен на цвят бор, който дава тази окраска на планините. Пред тази гледка изпихме по едно освежаващо кафе, давайки поръчката си на чист славянски език и разплащайки се с евро – официалната валута в Черна гора. Страната, разбира се, не е член на ЕС, нито е започнала преговори в тази насока, но изглежда е решила да изпревари събитията или поне да улесни туристите като нас.

Пътят, по които щяхме да продължим прорязваше Шкодренското езеро. От дясната му страна все така ни следваше железопътната линия от Белград, а зад нея се виждаха очертанията на старинна крепост, надвесена досами гладките води. Не можахме да издържим на изкушението да я видим по отблизо и прибягахме през релсите. Оказа се, че от тази страна брегът е осеян с водни лилии, разбира се, вече прецъфтели по това време на годината, но с все още зелени, покрили водната повърхност листа. Слънцето вече залязваше над крепостта и последните му лъчи, заедно с настъпващия мрак й придаваха мистична тайнственост. Време беше да продължим, преди да ни е заварила нощта.

Пътят от Шкодренското езеро до Которския залив обаче се превърна в най-тежката част от маршрута. Картата, която бяхме купили от България се оказа грешна, GPS-а нямаше навигация за Черна гора, а табелите липсваха. Заради това вместо да минем безметежно през тунела към Петровац, няколко пъти тръгвахме и се връщахме, по един стръмен планински път. Дали заради натрупаната умора или настъпилия непрогледен мрак, това шосе ми се стори най-опасното от цялото пътуваме. Но тъй като нямаше алтернатива, решихме да продължим по него, пък накъдето ни изведе късмета. След безброй обратни завои най-после съзряхме отраженията на вечерните светлини в адриатическите води. Алилуя! От тук до Которския залив ни оставаше не повече от час. Успяхме да се доберем до нашия хотел, а милите собственици дори ни сервираха платената, но отдавна отминала, вечеря. След това смазани от двудневното пътуване се проснахме по леглата и заспахме.