Начало
Здраве и Красота
Кариера
Моят дом
Двама+
Кулинария
Време за мен
Регистрация       e-mail:       парола:      

Нощните хора



        Добави в любими         Коментирай         Отпечатай         Изпрати
Часът току що е отброил 6 вечерта. Време е. Набързо обличам якето. Спускам щората и тегля ключа на офиса. Влизам в съседното хранително магазинче.
-Четири пакета кашкавалени солети.

Магазинерката ме поглежда разбиращо. Знае, че отивам на Диализа и този път не казва нищо. Първият път, когато купих солети от нея, може би, за да разчупи неловкото мълчание, което се получи каза:

-О, и ти ли си на Диализа. Имах познат, който ходи дълги години.

Зарадван от частицата превъзбуденост, която усетих в гласа и, попитах. “И какво стана?“ – „Почина” – отговори ми тя – “но се бори до края.”

Гмурнах се в частичката надежда, която усетих в промеждутъка от произнасянето до обяснението и, но хората могат да са много искренни, когато не очакват и неискрени, когато очакват да чуят нещо истинско. Реалността е скрита точно под виновността на бездушието, наречено „правила и норми на поведение”. Някои ги наричат “благоприличие”. В този момент разбрах, че може би няма да имам шанса да разбера кога ще дойде моят край. Kак да се боря тогава до него? Усмихвам се тъжно…

Илизам от магазина. В едната ръка държа торбичката със солети, а в другата – торба, в която се намира нетбука ми, чифт слушалки и външен твърд диск. Готов съм за поредните 4- ри часа. Малко по надолу, в колата ме чака майка ми. “Как си?” пита ме уморено и знам, че каквото и да отговоря, нещата ще се завъртят отново до точка, от която ще се рестартират отново без да има съществена промяна и за двама ни. „Добре съм” -отговарям с тих глас, „Да тръгваме!”.

Привечер е и небето е призрачно красиво. Има керемиден цвят. Почти е неземно. Стигаме бариерата пред болницата и продължихме леко пъплейки нагоре. “Нашата” сграда или по точно “моята” е почти до гората – старата психиатрия. Да, някой умен човек е решил да изгонят лудите от долното крило на първия етаж и да открият Център По Хемодиализа на мястото му. Първото, което ми дойде на главата, е че току ще открито мястото вече е с лоша карма. На първия етаж хора с болни тела и здрави души, на втория – хора със здрави тела и болни души. Перфектната комбинация. Симбиоза, чиято обща граница е безразличието на заобикалящия свят. Спираме до табела „забранено паркирането”. Не бързам да изляза от колата – изчаквам първо другите болни да влязат по стаите. Вече не искам да говоря с никого от тях и да ставам близък . Поне не с хора от другите стаи. Така по лесно се приема смъртта им. За тези почти две години умряха 7 души. Понякога от дълбините на самотния ми ум изплуват образите им, седнали на двете скамейки, чакащи кротко, за да ги извикат. Да ги извикат, но къде?

Познавах ги всичките. Вече знам, че ако стане нещо с мен, ще кажат „няма го компютърджийчето” и това е. Някак си ми е по леко от това . Не искам крокодилски сълзи.

Влизам в сградата, като преди това хвърлям дежурен поглед на втория етаж над входа. Там са коренните обитатели на това място – лудите. Забелязъл съм, че винаги има поне по двама на прозорците над входа. Очите им присветват в здрача леко заплашителни, леко игриви сякаш казват “тук сме преди теб, тука ще сме и след теб”. Сенки от изкривена реалност, стража, поставена да сигнализира за опасност в несъществуващо, невидимо кралство. Преди се шегувах, че зад последната врата в дъното на нашия етаж има скрит асансьор, с който изпращат такива като мен направо при тях. Това вече не ми звучи като шега…

Махам им дружелюбно и влизам в сградата..

Вътре във фойаето вече е празно, другите вече са влезли. Вляво до входа ме чака стар олющен черен кантарен стол, на който задължително премервам всеки път килограмите си . Важно е да знаеш колко си наддал за тия дни, в които не си на диализа. Ако случайно си наддал над 3 килограма се прекръстваш защото ще ти е нужно малко сила отгоре за да си изкараш килограмите както трябва накрая. Апаратурата лъже като циганка на ръка, жизнено важно е накрая да не се окажеш 4, 5 килограма по тежък от колкото си дошъл или по лек от колкото е трябвало да бъдеш. Като казвам жизнено имам предвид буквално. “Сбъдна ми се женската мечта за перфектен контрол над килограмите” ми идва веднага надлудничава мисъл.

Понасям се по тесен коридор и тръгвам към стаята – тя е предпоследната в ляво.

Пътьом хвърлям по едно око през полутотворените врати и виждам другите болни. Някои са по стари от мен, други – по млади. Общото е, че всички са се затворили в себе си – хора призраци подвластни на кралица Умора. Някои вече са налягали по леглата и червените жици стърчат от тях – други като мен се ослушват и не бързат да се срещнат със Съдбата си.

Влизам в стаята. Тя разполага с четири легла и два стола. Дежурната сестра ме поглежда отчасти сърдито и с майчинска нотка в гласа.” Хайде ! Къде ходиш? Само ти остана”. Тогава разбирам, че майчинската нотка всъщност, означава, че просто се ядосва, че няма да може да си тръгне навреме. Разбирам я. На никой не му се седи до полунощ тук. Оглеждам се и виждам по таймерите на уредите на другите болни, че са минали 15 минути от тяхното време. Днес няма празни легла. Не обичам празните легла. Обикновенно значат Смърт тук. Поздравявам другите и им се усмихвам. Те са мои братя и сестри. “По кръв” обажда се отново гласът в мен. Истински шибани вампири.

Това са те,това съм и аз сега.

Трябва да пречиствам кръвта си три пъти в седмицата, за да живея. Мястото ми е последния стол в дъното до стената. Прилежно нареждам 4-те пакета солети на малкото парапетче до стола. Нарекъл сам го “Моят Бар”. Връзвам адаптера на нетбука в контакта и късам антиалергичното тиксо необходимо да придържа тръбите. Готов съм. Мой ред е. От тук съм в божиите ръце оставен на Неговата воля и милосърдие. Моля се на ум всичко да мине добре и заголвам ръкав. Ръката ми, деформирана от промяната на налягането във вените, лъсва подканящо. Те като огромни сини магистрали кръстосват вътрешната и част, а там където са останали следите от последните убождания има два нови вулкана, вулкани на болката… Питат ме с тънки или дебели игли . С дебели отговарям и сестрата ме приближава. Моментът е дошъл. Сграбчвам силно облегалката на стола с другата ръка и тогава светът влиза в ръката ми. Светът е на ръката ми. “Боже мой болиииииии” нахлува в главата ми миг преди огромна гъба да разцъфне в съзнанието ми и тогава гласът проговоря отново в мен със снизходителна нотка “Бог няма общо с това”

“Готово” – чувам сестрата. – “Свърших”. Виждам жиците да стърчат от ръката ми като нелепо разклонение на вените ми. “Добре ли си?”

- Добре съм, отговарям сякаш от 200 километра и тогава я усещам, че Тя е при нас в стаята. Гостенка от друг свят. Свят в, който няма болка. Всеки път се опитва да стигне до някой от нас и понякога успява. Някак си е била при нас в стаята и сега танцува между леглата толкова грациозна като принцеса на мрака.

Как можеше да не я видя още отначало?

Mъча се да видя лицето и, но тя все ме отбягва. Крие нещо и си пее тихичко. Mелодията и странно защо ми е позната.

-Какво криеш там? и подвиквам заговорнически, какво?

В миг на най върховно умопомрачение тя се обръща, вглежда се в мен и усмихвайки се ми показва… “Проклет да съм” си мисля докато бавно се отпускам на стола. Настъпил е мигът…
Червени и сини кръгове започват да се увеличават и намалят с бясна скорост и разбирам, че моментът за пакетите Солети е дошъл. Започвам с първия. Те са моят билет между двата свята. Знам че първият час е най- важен.
Кръвта ми се стича през отворените дупки в ръката ми с пълна сила като кърваво послание към собственото ми себеотрицание. Влива се в машината до мен и от там се връща чиста в мрачното ми сърце. Налягането на кръвното ми се срива и тъмнината ме прегръща. Очите ми изпразват блясъка си и започат да гледат вътре в мен. Изчезвам и се появявам в друг свят. Аз съм свободен.

От това състояние ме връща Адвокатът. Той е като мен. Лежи на леглото в ляво. Мъж на около 50-55, невисок, слаб, със сребриста коса. Винаги носи шлифер и идва като мен последен. Носи смешен мустак падащ от двете страни на устата му. Виждам в просъница необичайно скупчване около леглото му. И разбирам че нещо става. Любопитството ми ме дръпва назад и носейки ми значителна доза адреналин премесена със страх се ококорвам . Тук съм отново. Виждам двама лекари и три сестри около леглото му да се суетят и усещам, че нещата не отиват добре за стария. “Къде те боли, къде”? – чувам гласа на лекарката.

-”Коя част на стомаха”?

Той шепне и не мога да чуя какво казва. Виждам само отворената му като риба на сухо уста и тъжно увисналите му мустаци. “Да те изключим ли “? – той кима . Изключват го за две минути от тръбите и го оставят да лежи на леглото. Подпрял е с едната си ръка главата. Свил се е като заек под дулото на пушка. Казват, че човек усеща кога ще умре. Какво ли си мисли в този момент? След 10 минути става, казва че е по добре и си тръгва. Лекарката го кара да слезе в спешния център и отива да извика линейка, а той и отговоря, че си има кола. Това e последното което го чувам да казва. Никога не го видях повече. Адвокат “Имам си кола”! Повръща ми се, че това са последните думи, които успях да запомня от него. Животът е гротеска и низ от простовати нелепици. Адвокатът умря същата вечер в спешното.

Той имаше лоша вечер, Тя имаше добра. В края на краищата си тръгна с някого…

Минали са два часа от Диализата. Пуснал съм нетбука и гледам филм през външния хард. Гледам “Зандали” – история за жена, разкъсвана между два свята. Единият е първичен, див, неподлежащ на никаква логика подчиняващ се единствено на поривите на сърцето – другият олицетворява разума, цивилизацията улегналостта. Странното е, че сексът е пътеката, която я води към двете крайности. Около мен гледат турски сериал.
В моя филм Мацката се чука и с “белия”, и с “черния” мъж, и накрая умира. Тъжно свършва.

Гледал съм този филм много пъти и винаги съм си мислил кой съм аз? – “белия” пич, “черния пич”, мацката или пътят, който тя трябва да избере. Първо си мислех, че съм лошият, после добрият, а накрая човекът, който се колебае дали да избере доброто или лошото в себе си. Сега знам, че просто ми остава да се надявам, че не съм се изгубил в себе си, защото не ти избираш пътя, а още от самото начало пътят избира теб и няма връщане назад…
Почти полунощ е. Една по една започват да свирят околните машини. Времето е свършило за другите. Аз съм последен. Държа памуците около ръката си, за да спра кръвта. Ставам и си тръгвам. Във фойаето другите болни изчакват линейките да дойдат. Всички са тихи и никой не говори. Приличат ми на оцелели от бомбардировка. Излизам и хвърлям поглед нагоре към втория етаж. Лудите спят. Всичко е изгасено. Решетките им белеят на лунната светлина.

Баща ми ме чака в колата отвън. “Как си ?” – пита ме. “Добре съм “- отговарям.

Полунощ е.

Нощта все още е млада. Гали сетивата ми със спокойствието на нещо старо като света. Надушвам Новия ден. Надушвам надежда… Но сега Градът спи и мечтае… Минаваме бариерата и напускаме болницата. Толкова неща трябва да свърша. Надявам се да видя всички отново живи следващият път. НИЕ СМЕ НОЩНИТЕ ХОРА.

Утоляваме жаждата за животи на Смъртта всяка нощ вместо Вас…

Край





Този разказ не е с измислен образ, този разказ не е част от книга, това не е сценарии на филм. Взех тези думи от фейсбук страницата на Виктор. Това е неговата истинска история. Неговото ежедневие, което той ни разказа.


Каузите и хората, които се нуждаят от помощ са много, прекалено много. Човек понякога даже се обезверява, че би могъл да промени нещо...

А може! Като в приказката за Морската звезда.

Знам, че живеем в трудни времена. Не мога да кажа "Всеки може да помогне с един смс", защото осъзнавам, че това не е цялата истина.

Помогни ако можеш.





Около Коледа на 2012 година, Виктор направи трансплантация на бъбрек, в момента състоянието му е стабилно и се възстановява. Всички ние, ХОРАТА, му помогнахме. Когато сме в един-е-ние всичко е възможно.

На сайтът му Helpforviktor.com може да научиш повече за заболяването.
Виж още статии за:   Добрият човек ·
Коментари
2012-10-13 #2
violetka
Прочетох статията от край до край....Стана ми мъчно и болно за Вик...,но аз вярвам,че Господ няма да го остави...Виктор е много силен и ще се справи аз вярвам в него и той го знае,че е силен....с вяра и сила ще успее...Амин!
2012-07-21 #1
Силвия Ганова
Да плача или да ръкопляскам. Да ръкопляскам за духа и невероятното чувство, с което е написано всичко през, което минават тези хора. Плача, защото всичко е толкова нелепо, толкова тъжно, толкова несправедливо. Нека всеки, който може да направи каквото е във възможностите му.
Вашият коментар
* Моля, използвайте КИРИЛИЦА, по лесно е и за писане и за четене. НЕ пишете само с ГЛАВНИ букви.
Име:
e-mail:
 код:
информирай ме, ако някой друг коментира тази тема
· Стартира четвъртото издание на “Ти и Lidl за по-добър живот”
· 5 декември - Международен ден на доброволеца
· 14 юни - Ден на доброволния и безвъзмезден кръводарител
Виж още статии за:   Добрият човек ·
Понеделник
26
Септември 2022
П
В
С
Ч
П
С
Н
1
2
3
4

5
6
7
8
9
10
11

12
13
14
15
16
17
18

19
20
21
22
23
24
25

26
27
28
29
30
Абонирай се за новости
Така няма да пропускаш новите и интересни неща
Благодарим ви, ценим вашия труд!
В настоящите условия на извънредно положение смирено може да си напомним да спазваме инструкциите, да...
Ако не правиш грешки, значи решаваш само лесни задачи. А това вече е грешка
Ако не правиш грешки, значи решаваш само лесни задачи. А това вече е грешка....
Когато човек прави нещата не по задължение, а от любов, нито една грижа не тежи
Когато водя малкото дете на градина, нарочно минавам през двора на едно професионално училище. Не заради...
Есенна орбита
О, как лудуват в есента дърветата с перчеми рижи!... И с неспокойните ята отлитат летните ми грижи....
Вижте тези невероятни рисунки на пясъка
Всяко дете обича да си рисува на плажа. Пясъкът е идеалното платно - заглаждаш с ръка и можеш да започнеш...
Народните будители: Христо Ботев
"Няма "власт" над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото...
Hera.bg на 7 години - Честит рожден ден!
Приятели, днес Hera.bg става на 7 години! Рождените дни са мигове на дълбоко осъзнаване. Мигове,...
Защо се целуваме?
Очите й са широко отворени, докато се взират в твоите. Обвиваш с ръка кръста й и я придърпваш към теб....
Защо сме тъжни, когато вали?
Когато навън вали, често ни обхваща меланхолично настроение, действията ни стават по-бавни, а свиването...
Отбелязваме рождението на Мария Калас
Великата Мария Калас е най-харизматичната оперна певица на ХХ век. Нейният феноменален сопран, съчетан...
Как дъждът намалява стреса и още ползи от него
Казват, че няма лошо време, има неподходящо облекло. Ако живеете в градовете, дори и по-незначителният...
Така прониква светлината
Във всяко нещо скрита е пукнатина. Така прониква светлината...
Мъдрият не си личи по това, което е казал, а по това, което е премълчал
Мъдрият не си личи по това, което е казал, а по това, което е премълчал. ...
Модерни хора, древни инстинкти
Минали са стотици хиляди години от „пещерното ни минало”. Имаме се за модерни хора, с модерни навици...
Изобретяването на синьото
Синият цвят има дълга и сложна история - от наметалата на ренесансовите мадони до обикновените докерски...
За Любовта - Омар Хаям
Не значи, че продаваш, когато себе си дариш, да спиш до друг – не значи да преспиш. Не означава да...
Плодовете и зеленчуците също носят характер
Така смята Мария Тюрина - илюстраторка с литвански произход, която в момента живее в Лондон. В близост...
Вместо да се мъчиш да избегнеш това, което те плаши...
Вместо да се мъчиш да избегнеш това, което те плаши, бори се за това, за което мечтаеш....
Ще те разберат само, колкото виждат и колкото чуват
Не се измъчвай, ще те разберат само, колкото виждат и колкото чуват. Никой няма да бъде като теб на...
Синята птица на Буковски
има една синя птица в сърцето ми, която иска да излезе, но аз съм много строг с нея, казвам й – стой...
Берлин – модерен град с много история III
Берлин е задължителният вурст – онези техни наденички, които винаги вървят с гевречета. Той е и традиционната...
1 април – ден на хумора и лъжата
На 1 април се подсещаме, че „днес май трябваше да се лъже”. Ама да се лъже качествено, с финес и професионално....
Честит рожден ден, Никол Кидман!
Никол Кидман е една от най-талантливите актриси на своето поколение. Родена на 20 юни 1967 г., тя има...
Обновете дома си с лято
Лятото е онази част от годината, когато дрехите са сякаш последна грижа, а престоят у дома често е сведен...
Добрата възможност не се губи
Добрата възможност не се губи. Ако ти не я грабнеш сега, ще го направи някой друг....
За да стъпиш на първото стъпало
Не ти е нужно да виждаш цялата стълба, за да стъпиш на първото стъпало....
Когато веднъж си бил истински щастлив...
Когато веднъж си бил истински щастлив, никога вече не се задоволяваш с по-малко от това....
Емили Бронте: „Умният намира достатъчно добра компания и у себе си.”
"Една неистова любов, обсебване, зараза на душата, от която никъде не можеш да се скриеш, от която никога...
"Живей така, че..." - Дамян Дамянов за любимите си поети
Цикъл есета от книгата на Дамян Дамянов "Живей така, че ...", написани между април-декември 1968 г. Христо...
Интервю с : Илиян от Blogovoditel - II
Което ни води към една много дискутирана тема днес – за здравословното хранене. Какво е твоето отношение,...
След зимното слънцестоене денят започва да нараства
Зимното слънцестоене бележи най-дългата нощ в Северното полукълбо, а денят в навечерието му е най-краткият....
Не за печат
Не, не трябва да се пише за това. Нека жив човек да не узнае как лежи омразният товар - дрехите -...
За понеделника с добро
Горкият понеделник, обрасъл е с негативни значения. За разлика от любимия петък, първият ден от седмицата...
Как да преподаваме изкуство на деца, според Марк Ротко
Днес Марк Ротко е един от художниците с най-скъпоструващи картини. Огромни платна в ярки цветове, в прости...
Димитрана Иванова - първата българска суфражетка*
Димитрана Иванова (по баща Петрова) е родена на 1 февруари 1881 г. в Русе в семейството на Станка и Петър...
„Когато остарея….“ – 12 бележки към бъдещето ми аз
Реших да напиша това писмо до бъдещото си аз, не защото по този начин искам да надхитря склерозата или...
Древната душа на виното
Едва ли има друго питие, което да носи толкова символика, колкото червеното вино. Още от древността виното...
Волята за живот, която не се спира пред нищо
Понякога инстинктът за живот е по-силен от всичко. Той е в състояние да преодолее всяка преграда, да...
Пещери в сърцето на Родопите II: Дяволското гърло
В Ягодинската пещера се запознавам с много приятна компания, която отива към Дяволското гърло. Това е...
Защо да четем класиките?
1. Класиките са тези книги, за които хората казват „препрочитам”, но никога „чета я в момента”. 2....
Берлин – модерен град с много история II
В Берлин видях, как изглежда визуално демокрация в действие, колкото и това да звучи клиширано. На огромен...
16 стъпки към духовно израстване
1. Не съди хората. Не говори лошо за човек в негово отсъствие. Той също е частичка от божественото съвършенство,...
Здраве    Красота    Мода    Моят дом    Двама+    Кулинария    Време за мен    RSS     Реклама     Контакти
Hera.bg. Използването на материали разрешено само с писмено съгласие на Hera.bg
Hera.bg в Google+ и Facebook