Иконата на Париж - Айфеловата кула

Имате ли си любимо място по света? Някъде, където сте ходили и сте се почувствали наистина вдъхновени и пленени от красота? Или може би то е някъде, където все още мечтаете да отидете? Мисля, че всеки от нас има такова кътче- място, на което винаги би се върнал. Светът е огромен, а забележителностите и красивите местности дебнат от всякъде... И макар и да имам не до там голям “опит” със световните архитектурни паметници, един от тях съм посещавала два пъти- не просто, защото така се е случило, а защото исках да видя това място отново. И въпреки, че тогава още бях невръстна тийнейджърка, почти петнадесет години по-късно, перфектно помня чувствата и впечатленията си от там. И с огромно удоволствие, един ден отново бих се завърнала пред... най-известното чудо на света- Айфеловата кула.

Започвам от тук- за тези от вас, които не са толкова запознати с любопитностите около нея.
Най-високата конструкция в света до 1930 година- 324 метра, които се оказват и най-изкачваните в световната историята - всяка година това чудо се изкачва от минимум пет милиона души, като до 2010-та година, кулата е била посетена от общо 250 милиона души. Първото посещение се извършва от група правителствени личности на 31 март 1889 година, когато е напълно завършен строежът и. Изкачването тогава, обаче става единствено по стълбите, асансьорите не работят все още. Тук се сещам за моето огромно желание да стигна поне до първия етаж по стъпалата, но родителите ми намериха искането ми за малко страшничко и ме отказаха от идеята. А и към днешна дата, като се позамисля, едва ли бих катерила стълби 60 метра, гледайки си под краката и виждайки все по-голямата височина. Тийнейджърски щуротии, какво да правиш! А иначе- до върха има “само” 1792 стъпала. Любопитен факт е, че 1792-ра е годината на обявяване на Първата Френска Република. Също така промяната във височината и, което се случва в зависимост от околната температура- може да се измени най-много с 8cm поради разширението на метала. Отклонения се “дават” и при силни ветрове- около 12 см. Кулата е изградена от пудлинговано желязо с обща тежест около 7 300 тона в рамките само на две години, което е породило и много слухове във връзка с безопасността и. Някои дори са наричали създателя и- Густав Айфел, самоубиец. Построена като “макет”, целящ да представи Париж на световно изложение, кулата трябвало да бъде демонтирана след двадесет години. Естествено, небивалият и успех, не позволил това да се случи. Сигурно и днес, единственият човек, посетил творението на Айфел, но не изкачил го си остава Адолф Хитлер. При визитата му по време на Окупацията през 1940 година, кабелите на асансьора са разсечени от французите, за да го принудят да използва стълбите, но той така и не го прави. А, иначе, всички вие, които сте се запътили в посока Франция, в никакъв случай не се връщайте, без да видите не само чудото на Айфел, а и цялото “чудо”, наречено Париж- несравнима красота, завинаги оставаща в съзнанието ви. А гледката от върха на този великолепен архитектурен паметник- тя непременно ще ви омагьоса. Но нека ви доразкажа какво видях аз.

Случи се така, че първо видях Айфеловия “връх” по тъмно, “облечен” в безброй лампички. Светлинното шоу, което се откри пред очите ми беше удивително, вече съвсем губех търпение да дойде сутринта, за да я изкача. На следващия ден- там отдолу, под кулата- чувството ми беше меко казано необяснимо. Бях едно съвсем миниатюрно джудже, а над мен- триста метра желязо. Но не- не това е моето описание. Макар и да има хора, които я “охарактеризират” точно по този начин. А, аз- аз не бях виждала нещо по-масивно, по-могъщо и толкова теглещо ме към себе си. Величието на тази “сграда” е завладяващо. Направи ми впечатление и това, че желязото на кулата изглеждаше доста запазено и добре изглеждащо. Оказа се, че тайната се крие във факта, че този “монумент” се поддържа изрядно, пребоядисвайки се веднъж на седем години. Наредихме се на една от дългите опашки за билети. Бяхме осведомени, че понякога се чака по три-четири часа, понеже “пътникооборота” определено е впечатляващ. Всички тези хора, струпани тук долу, за да се качат там горе- беше наистина вълнуващо. И така, дойде и нашият ред. Ето, че вече сме пред единия от асансьорите. Макар да бях навита да пробвам стълбите, които определено изглеждаха много по-опасни (въпреки, че се виждаха доста хора, които ги бяха избрали), сега, чакайки асансьора, се чувствах в още по-голяма опасност. Нямах си на идея какво е усещането, а и като гледах колко много хора ще влезем в него, някак ми се стори особено клаустрофобично. За щастие, асансьорът не беше никак страшен. И за още по-голямо щастие, се оказахме на върха много бързо. Гледката от 276 метра височина е наистина уникална и въпреки това, не е онова, което можеш да видиш от втория или дори от първия етаж. Телескопите, поставени тук, пък въобще не ми бяха по вкуса, защото предпочитах да съзерцавам реалността единствено с две широко отворени очи. За щастие, при двете ми посещения успях да обиколя и трите етажа. Единственото, което не ми хареса, бяха високите мрежи, ограждащи парапетите, но пък случаите на самоубийства не бяха за пренебрегване.

Някои хора твърдят, че разликата в гледката между втория и третия етаж е незабележима. Аз определено не съм сред тях. Вторият етаж се намира на височина 115 метра и със сигурност ви предлага много по-красива гледка, поради възможността да различавате забележителностите в далечината, което се случва още по-добре от първия етаж, но той пък не ви осигурява напълно т.нар. “птичи поглед” над града. На първата площадка се намира и изисканият ресторант "Алтитюд 95" ( името му идва от надморската височина, която тук е точно 95 метра), чиито панорамни прозорци гледат към река Сена и площад Трокадеро и забележителните му фонтани. А гледката...гледката е неописуема. Няма как да ви я разкажа. Очите не могат да разказват…те само гледат, докато душата се изпълва с някакво особено чувство на спокойствие, хармония, удовлетвореност, щастие и благодарност... Благодарност, че си успял да се изкачиш до този връх на човешката мисъл, до това забележително творение. Целият Париж е едно съвършено чудо, което несъмнено трябва да посетите. Величието на този град е ненадминато. Изящността на паметници като Нотер Дам или Секре кьор, ще ви изпълни с толкова красота и преклонение, колкото дори един безбрежен океан не може да ви донесе.

Париж е истинско доказателство, че не само природата е велика, а и човек със своите неповторими архитектурни произведения, очевидно направени с много любов. Не случайно го наричат градът на любовта- защото за мен това е мястото, на което можеш да се разхождаш със седмици, без да ти омръзне...просто, защото “околността” непрекъснато зарежда сетивата и сърцето с незабравими емоции.

Някои казват, че тя е най-фотографираната забележителност в целия свят и все още мечтаят да я посетят. Има и такива, които не са особено впечатлени от вида и. Но съм убедена, че това са единствено хората, които не са успели да я видят високо над главите си и да я усетят под краката си. Всъщност, наистина не познавам човек, който да я е изкатерил и да не му е харесало изживяването. Според мен този “паметник” е символ на свобода, величие и изящество и винаги ще бъде едно от най-красивите места в целия свят. Затова- пожелавам на тези от вас, които не са я видели, да си “спечелят” възможността да го направят. А аз...аз отново мечтая да я изкача, а не просто да нося “макета” и на връзката с ключовете си. Защото Айфеловата кула със сигурност отключва една от най-важните и прекрасни емоции в мен.