Въпреки плътно затворените кепенци – задължителен елемент от средиземноморската архитектура, слънцето започна да наднича в стаята. В просъница осъзнах, че вече съм в Черна гора, досами брега на Которския залив. Тази мисъл беше достатъчна да скокна веднага от леглото и да изтичам на терасата. В първия момент гледката ми се стори нереална, все едно ме бяха докарали тук с вързани очи. Очертанията, които предната вечер бяхме видели високо в небето и помислихме за облаци, се оказаха спиращи дъха, отвесни скали, които опасваха от всички страни спокойните, сини води. Которският залив (Бока Которска) често е наричан най-южният фиорд в Европа, макар да се е образувал не от глетчер, а от потънал речен каньон. Въздействието му обаче съвсем не отстъпва на това на северните му събратя. Единствено пръснатите около него палми и цветни дървета влизаха в някак странно, но красиво противоречие със суровите, сиви скали.
Нашата страна на залива бе тиха и спокойна, отсреща обаче се виждаха очертанията на големи пасажерски кораби – там се намираше самия Котор и обичайната туристическа навалица. За да се насладим на средиземноморската атмосфера, тръгнахме натам пеша.
Пътят, които обикаля целия залив е еднолентов – единствен и за коли, и за хора. От едната страна са го притиснали старинните каменни къщи, обсипани с ярки цветя, а от другата – водите на залива. Първо минахме покрай малко плажче с дребни камъчета, типично за адриатическото крайбрежие, оставихме зад гърба си и няколко, почти слети селца и след малко повече от половин час се озовахме пред крепостните стени на Стария Котор. Той е един от многото адриатически градове-паметници под егидата на Юнеско, но първият, който ние превзехме.
Всъщност, думата паметник в този случай е заблуждаваща, защото зад крепостните стени кипи денонощен живот. От прозорците на вековните къщи е увесено току-що простряно пране, а зад тях се носи глъч и аромат на средиземноморски ястия. По тесните улички пък се промъкват хиляди туристи, които с жадни очи искат да уловят и запомнят завинаги очарованието на това място. Тук има кафенета, магазинчета, за какво ли не, дори банки, но цялата тази суета само допълва, а не нарушава автентичността на Стария град.
Най-голямото предизвикателство обаче е вътрешната крепостна стена, която се изкачва високо по отвесната скала. Желаещите, да я превземат са малцина, което пък ни дава възможност за дълго да избягаме от туристическите тълпи. Горещо е, но гледката си заслужава пролятата пот. От най-високата точка на стената, като на длан се вижда цялата вътрешна част на залива, теракотените покриви на сградите и големите пасажерски кораби. Илюзията, че сме достигнали върха на скалата обаче е измамна – над нас се извисят още стотици метри непристъпни скали.. Не се учудвам, че Османската империя така и не е успяла да наложи властта си над тази земя. Суровият планински релеф се е оказал най-доброто оръжие срещу апетитите на всички нашественици.
Разбира се, нямаше как да отида до Адриатика и да не топна краче в кристалните й води...но за кратко. Както водата, която е с няколко градуса по-студена от тази в нашето Черно море, така и каменистото дъно не предразполагат към по-дълъг престой. На връщане към нашето селце Прчани си накупихме местни плодове и зеленчуци – за наша изненада по-евтини и по-вкусни от българските. И не случайно – черногорците зорко опазват екологията на страната си и са се отказали от тежката индустрия и всички потенциални източници на замърсяване.
 |
Ако разполагате с повече дни в Которския залив, не пропускайте да посетите и Пераст – още едно градче под егидата на Юнеско. Изграден изцяло от камък, той покорява атмосферата на безвремие и уютните си ресторантчета. Не пропускайте да хапнете в тях някой от местните средиземноморски специалитети, например Миди ала бузара (Мушуле на бузару), прясна риба тон на скара или ризото със скариди. Непременно обаче си осигурете маса с гледка към двата малки острова в залива – „Свети Георги” и „Богородица на скалата”.