Пристанала

Кавал свири на поляна,
на поляна, край горица;
млада, хубава Стояна
търчи с менци за водица.
Из градина крещи, вика
омразната нейна стрика:
"Полудя ли, мар Стояно,
та отиваш толкос рано?
Стой, почакай д'идем двама",
па се спусна к нейна мама
да кувлади тя Стояна,
че отива на поляна.
Ей искочи стара майка
на висок и хубав чардак; -
ахна, търти са, заплака,
като видя кървав байряк.
Че се байряк там ветрее
сред юнаци, сред дружина,
и Стоянка са белее
в прегръдките на Дойчина.
Като зярна той, че иде
неговото мило либе,
из юнаци той искочи
и кам нея с пръст посочи:
"Ей, дружина, хай станете!
Ей я иде - погледнете:
туй е мойта горска птица,
туй е мойта годеница"!
Па си весел, засмян тръгна
да посрещне той Стояна;
наближи я - с пушка гръмна,
като видя, че й засмяна.
И дружина загърмяха
на засевки, та запяха;
а тя ръце си разгърна,
та Дойчин я млад прегърна.
А нейната клета мама,
като гледа таз измама,
сълзи лее и проклина
то щерка си, то Дойчина.
"Да не цъвнеш, да не пекнеш,
дъще клета, със Дойчина,
да окапиш, дето седнеш -
да не станеш по година!
Дано болест та налегне,
болест, дъще, живиница,
и Дойчин да не убегне
от верига, от темница!
Тоз хайдутин, що го либиш,
на кол утре да го видиш,
че от там са тебе хили
и на горски самодиви!
Че той батя ти измами,
та хайдутин върл направи;
а теб, дъще, клета, мами,
баща, майка та остави"!
От тез клетви са събуди
и Стоенкин баща стари;
той излезе и са чуди
и в главата са удари;
но кат видя той Дойчина,
дъщеря си и мил сина,
попоглади си брадата
и извика кам гората:
"Горо, горо, майко мила,
толкос годин си хранила
мене, горо, юнак стари,
с отбор момци и другари, -
храни, горо, таквиз чеда,
дорде слънце в светът гледа;
дорде птичка в тебе пее,
тоз байряк да са ветрее"!