Из малка част от Югозападна България - II

На 7 км от Мелник въздига снага Роженският манастир. Неговата черква – „Свето Рождество Богородично” – дава името на село Рожен. На около 200м преди манастира, вляво, до църквата „Свети Свети Кирил и Методий” се намира гробницата на Яне Сандански. Построен през 13 век, днес Роженският манастирът не е действащ. Вдясно от входа му има малък магазин за сувенири, обслужван от млади свещеници. Може да направите снимки навсякъде. За нас бе интересно да „запечатаме” невероятно дългата маса, на която са се хранили някога монасите. В черквата на манастира се съхранява чудотворната икона „Света Богородица Портаитиса”. Храмовият празник е на 8 септември, Малка Богородица. Твърди се, че, преспиш ли на 7-ми срещу 8-ми септември в пределите на храма, ще намериш изцеление за болежките си. Има печат за туристическите книжки. За наша изненада, въпреки неспирния дъжд, успяхме да се насладим на гледката към Беласица и Рила, и – учудващо, независимо от доста хладното и мокро време, далеч не бяхме единствените посетители на храма. От миряни, с които се разговорихме разбрахме, че националният Роженски събор през последните години не се провежда регулярно. През 2011г, примерно, е проведен край Смолян (?!), а през 2009г, поради финансови причини” (?!) е „изместен” от Копривщенския събор.

На около 34 км от Рожен отстои Петрич. От градчето си купихме каска за мотор и хапнахме сладолед и сладкиши. Оттук до местността Рупите километрите са 8, които обаче ни се сториха поне 15. Липсват така необходимите указателни табели, което е необяснимо – тъй като повечето хора идват тук именно, за да отдадат почит на баба Ванга и нейния храм. Въпросният храм, както е добре известно на мнозина, е построен на това място, в подножието на заспалия вулкан Кожух, по заръка на леля/баба Ванга (с дълбока почит и обич гадателката и до ден днешен бива наричана така), като е изографисан от проф. Светлин Русев. Има печат за книжките. Може да запалите свещичка, да се разходите необезпокоявано из широкия двор на обителта, да видите любимите на пророчицата токачки, да си налеете вода от чешмичката. Без да изпадам в детайли, ще споделя лично преживяване отпреди 5 години, когато за пръв път със семейството ми посетихме местността Рупите и храма на леля Ванга. Беше 02.01.2007г. Новогодишната нощ изкарахме в Мелник. Не зная как именно, но на 01-ви януари се „сдобих” с ечемик в окото. Знаете, усещането е меко казано неприятно. Подтикната от неизвестна причина, реших да измия очите си с горещата вода, която извира на няколко места в двора на храма в Рупите. Резултатът бе изумителен: до вечерта от ечемика ми нямаше и следа.

Извън огражденията на храма, от другата страна на пътя, се намира малък басейн (с „женско” и с „мъжко” отделение). Заради лековитата вода тук идват хора от цяла България, със различен социален статус. Всички те излизат от „басейна” с мокри коси, усмихнати и с поне две шишета с вода в ръцете.

От Рупите до последната ни дестинация, Самуиловата крепост, разстоянието е 29 км. За съжаление, доколкото знам, Самуиловата крепост не е предпочитана туристическа дестинация от училищните ръководства. Историята, свързана с това паметно място, е следната. През 1014г в околностите на крепостта се е водила разгромителната за нас Беласишката битка между войските на Цар Самуил и тези на византийския император Василий II. В резултат са пленени и ослепени 14 000 войници, като на всеки 100 войника е оставян по един с едно око за водач. Два дни след като вижда какво се е случило с българската войска, цар Самуил умира. Най-общо казано, местността „Самуилова крепост” е прекрасно място за разходка и/ли пикник. Пълноводната, чиста река Струмешница ни посрещна още от входа на парка. Най-интересният „обект” от крепостта като цяло е паметникът на Цар Самуил. Неизвестно защо в целия парк липсват информационни табели и/ли мемориални плочи. Какво е това място, кои са хората, изобразени чрез скулпторните композиции, кой, в крайна сметка, е цар Самуил и какво е значението на крепостта му... – ако предварително не знаеш, няма как и откъде да разбереш.

На около 7 км от крепостта се намира ГКПП „Златарево”, свързващ страната ни с Македония. Когато попитах за печат, се отзова единият от пазачите на Самуиловата крепост. Човекът попита дали ще ни е удобно на тръгване да го закараме до родното му село, на около 6 км в посока към Петрич. Именно този „охранител” е последният ми спомен от това наше майско пътуване из Югозападна България. Ако не се лъжа, името му бе Атанас. Ръцете му бяха възлести и отрудени. За тези има-няма 6 км се разговорихме и той ни разказа, че се очаква супсидия, „държавни пари”, чрез които Самуиловата крепост ще се обнови и модернизира – ще бъде осветена, ремонтирана – където се налага, оборудвана с информационни табели и повече беседки и пейки за отмора на посетителите.

И тъй като най-важен се оказва пътят към целта, а не самата цел, и този път се убедихме, че местата, през и покрай които минавахме, както и хората, с които имахме шанса да разговаряме заслужават отделен пътепис или поне подобаващо внимание.

И това пътуване, подобно на всяко друго, ни демонстрира безспорната истина, че България не се „състои” в София, че обликът на столицата не подсказва много от случващото се в родината ни. Многоликият, разнородно обагрен, нелек бит на хората от югозападна България ни смири с простотата и непринудеността си. Несъмнено мнозина са посещавали този кът на България. Емоциите, преживяванията и част от снимките ни обаче са различни и именно те са, които превръщат разказите за едно и също място в интересни и уникални. Никога няма да престана да се възхищавам на природните дадености на страната ни. Пожелавам всекиму щастието, насладата и гордостта от преоткриването на България.

В това приключение участваха: уникалната българска природа, Яна, Божидара, Борис и Десислава, семейният автомобил, около 170.00 лв и почти неспирният майски дъжд.