Понякога ми се приисква...

...да не говоря – ако не ми се говори, да изключа мобилния си, да не се гримирам, да не се лакирам, да се наплача – веднъж завинаги, да не се боядисвам, да не се подстригвам, да си изстрадам болката, да се изхиля – ако така ми дойде, да се науча да си пасувам, да не комуникирам с гадове...

А и да не крещя на децата си – защо, за Бога, го правя!!! – та те са ми душата и огледалния образ, аз съм им слънцето – те, моите ококорени, най-прекрасно оранжеви слънчогледчета...

А, да, и да проявявам сдържаност в интимните си емоции ми се ще – та аз, нали, съм все пак изпечен администратор, следва да съм лицемерна, змия, лисица.... – каквото там трябва! – но не и директна, експанзивна, разголена... Без край, докрай, завинаги, за всичко. За любов живея, чрез любов дишам, от любов умрях и... не знам кога всъщност, пак отворих очите си; продължавам, ежедневно, по зрънце от себе си да губя, но как да спра, да се откажа... И все Любовта призовавам и я моля, и я следвам...

Цялата се съдържам в персоналния ми рефрен „Господ, любов и работа” – но и в децата, и във въздуха, и в морето, и в пролетта, която нахлува във вените, ноздрите, порите ми, промушва се, заплита се в обиците ми, чака да я погъделичкам и да я освободя – та при друг да отиде, неговата душа да прероди...

А в края на зимата, когато дъхът излиза от устата не само защото му е студено, а и за да стопли нечии ръце..., на синора между Баба Марта и Първа пролет изведнъж осъзнаваш, че тревата може и да е все още невидима, но ще избуи резидава, после зелена, много зелена – толкова, колкото е морскосиньото в усмивката на дете...

И, приела с любов цветето от любимия или пък сама направила си някакво подаръче, се усещам благодарна и горда, и щастлива, и силна – от това, че съм Жена.

Честит празник на всички нас – майки, сестри, любими, приятелки.