Коледни пости - Ден 16:
Годишнина от смъртта на Оскар Уайлд. Какво общо има той с постите?

На днешната дата, през 1900 г. умира Оскар Уайлд. Винаги съм мислила, че това е човек, който не принадлежи на епохата си. Той е неин страничен наблюдател, въпреки че един от най- известните й представители, осмива я, понякога е саркастичен дори. Вижданията му, образите му, идеите в книгите му са една цяло с личния му живот – волни, но ограничавани, цинични, но преживяващи. Отричащи чистата любов, но никога не спиращи да я търсят. И проклинат.

Оскар Уайлд е известен и с разпуснатия си начин на живот, хомосексуализма си. Той никога не се е лишавал от насладата - от чувствената, материалната, душевната. Хедонист в пълния смисъл на думата. Но скандалният му начин на живот и голямата му уста успяват да го затворят за две години в затвор. За тогавашното общество това е направо публично социално погребение. Този престой в тъмницата го променя завинаги. Довчера канен в най- известните салони, с каймака на обществото, безупречен франт, изискан и обсъждан от всяка уста в Лондон, той умира на 46 години в пълна бедност и нещастие.

Защо се сещам за Оскар Уайлд, освен, че много го харесвам като автор? В известното му произведение „Портретът на Дориан Грей”, той извежда една популярна теза, която задочно противоречи с идеята на постите. Противопоставям ги изкуствено, но си струва да се замисли човек – за изкушението и отдаването му, за правотата да следваме сляпо поривите си и какво ни носи това – наслада или разочарование.

„И все пак мисля, че ако човек живее пълнокръвно, ако дава израз на всяко свое чувство и на всяка своя мисъл, ако превръща в действителност всеки свой блян… мисля, че светът би получил такъв силен стремеж към радостта, че ние бихме забравили всички болести на средновековието и бихме се върнали към елинския идеал… а може би и към нещо още по-великолепно и бляскаво от елинския идеал. И най-смелият от нас, обаче, се страхува от себе си. Самоосакатяването на дивака се е съхранило днес в трагическата отживелица, наречена самограничение, която хвърля тъмна сянка над нашия живот. Ние сме наказани заради нашите самоограничения. Всеки порив, който се стараем да сподавим, продължава да стои в съзнанието ни и да го трови. Тялото греши и веднага се избавя от влечението към греха, тъй като задоволяването на желанието е един вид пречистване. След това остава само споменът за наслаждението или изтънченото удоволствие от разкаянието.



Противопоставим ли му се, душата започва да се стреми към онова, което й се струва нечестиво и престъпно благодарение на противоестествените закони, които сами сме си измислили. Казано е, че най-големите събития на света се творят в мозъка. По същия начин в мозъка и единствено в мозъка възникват и най-големите грехове на този свят…”

Дали единственият начин да се отървем от изкушението, е като му се отдадем? Звучи много примамливо. Вместо терзания и лишения - блаженство и свобода. Можем ли да калим волята си и с нейна помощ да преодолеем изкушението? Да станем герои, преборвайки сами себе си и дали има смисъл такава битка?

Мисля, че не сме слепи роби на поривите си, мисля, че можем да сме нещо повече. Самоограничението, за което говори Уайлд, не е тъмната сянка, надвиснала над живота ни, тя е начин да открием личните си граници, да се познаем по кътчетата на душите си - там където няма фойерверки и аплодисменти, а е неясно и неопределено, от които и малко или много се страхуваме да надзърнем. Докато не дойде момент, когато сенките от ъглите не започват да ни поглъщат, внезапни и помитащи или бавно разяждащи, но не по малко унищожителни. Затова е хубаво от време на време да изпитваме лишения, за да опознаем именно тези части от себе си, които умишлено прикриваме, за които понякога дори и не подозираме.

Колкото до изкушенията, мистър Уайлд, Вие най- добре знаете цената на отдаването им.

Ако искате да проследите заедно с мен Коледните ми пости ден по ден, заповядайте тук