Коледни пости - Ден 1: Как изобщо реших да постя

Започвам с едно бързо признание – доскоро за мен постенето не беше нищо повече от поредната диета, на която се подлагаш произволно в някой от трите поста през годината, за да се разтовариш. Винаги съм се съмнявала, че това изобщо е възможно. А и защо да се лишаваш доброволно, след като и без това трапезата ни е не особено богата.

Но постите са неразделен елемент от религията и трябва, въпреки еднозначната ми представа и скептицизма, да се разглеждат в неин контекст. Отказът от храни с животински произход трябва те да очисти лошите мисли, да те извиси над злободневните и битови подробности. Би трябвало с течение на постите да не си толкова лаком и агресивен, а напротив да си по- благ, смирен. С две думи – да се доближаваш до Бог, постигайки вътрешна хармония, балансирайки в ежедневието. Ако ще говорим наистина за религия – с помощта на лишенията да усетиш с пълна сила, чисто сърце и помисли, радостта от Рождеството Христово.

Всичко това е чудесно на теория, признавам, и може би всеки човек в определен момент от живота му, тази представа за постите го притегля непреодолимо. Чувала съм също така, че, за да постиш, трябва да го искаш много силно и вътрешно, да имаш потребност. Но каквото и да си чувал или мислил, няма как да си напълно сигурен, искаш ли да постиш или не. Освен, ако не постиш принципно, както е по канон, и трите поста. Това беше отношението ми дотук.

Докато съвсем наскоро си говорех с една приятелка по този въпрос, беше малко преди Заговезни, и тя разказа, как и защо била постила. Имала си тя някаква вътрешна борба – да преодолее подтика да вземе на момента това, което иска, само защото може. Моментът, в който трябва да имаш всичко сега, веднага и тук, не позволявайки си и миг съзерцание, в което да се убедиш, че то ти е нужно и че наистина искаш точно това. Много интересно лично предизвикателство, още повече, че днес се учим наляво и надясно – как, ама точно това трябва да правим – да грабим с пълни шепи от живота, да вземаме каквото можем, само защото имаме възможността и средствата. И силата. А точно силата е онова много илюзорно понятие, което тя е укротила и преобразила, преобразявайки първо самата нея – именно чрез постите. Грабителската сила е отстъпила на вътрешната устойчивост по- скоро. Волята е победила, но не волята, водена от егото, а тази, която го озаптява.

Пленително, нали? Започва да ми се връзва и това, че през строгия пост трябва да се лишиш от алкохол, секс и много шумни забави. Вече май не съм толкова убедена, че съм на прага на такова решение...Не, сериозно, думите на приятелката ми ме замислиха за няколко дни и си казах – може би не знам точно какво правя, но ще го направя, за да разбера имала ли съм нужда изобщо да го правя. Малко през главата за краката, но поне е някаква отправна точка.



И понеже си мисля за храна почти през цялото време, всъщност огладнявам. Обед е и закономерно отивам за бърза справка, какво мога да обядвам в новото си амплоа на постещ човек. Какво да открия – един чудесен ориз със спанак, точно във фазата, която най обичам – „ориз на два дни”. „И това, ако не е знак?!”, сякаш чувам приятелката си. Знак е!

Празната чиния веднага ме подсеща, че това беше всичко от ориза и трябва да се готви нещо за вечеря. За справка – имам две деца, на 7 г. едното и на 1.8 г. – другото. И двете момичета са във фаза, в която трябва да се хранят пълноценно – едното е в първи клас, а второто тръгна неотдавна на ясла. Татко им е като повечето мъже – отявлен мръвколюбец, за който постното не е ядене, а гарнитура към сочна пържола. Предвид и това, че зимата и колебаещият ни имунитет се задават – ясно е, че челно се сблъсквам с трудност номер 1 на постещия ( семеен ) човек.



За едната част от фамилията по един начин, за мен – по друг. Е, ако поне и мъжът ми постеше...но това е немислимо. Дори и така да беше, не мога да лишавам децата заради моите духовни трепети от любимото кисело мляко, палачинки и филийки с масло и сладко. Но все пак – трябва да се готви на два пъти. Та аз едва смогвам изобщо да готвя, как ще готвя отделно за мен! Почти се паникьосвам. Нищо де, все има начини – толкова постни рецепти има наоколо, все нещо ще се измисли. А и постно не означава непременно сложно, напротив! Тук трябва изобретателност, малко от рецептите на сайта, малко от тук и там. Пък и боб, леща, сармички лозови обичат всички. А нали е разрешена риба, освен през строгия пост - първата и последната седмица на поста. Но сряда и петък е разрешена, ами шарана за Никулден – очертава се истинско пиршество. Така че – има варианти много да съчетавам моите пости със семейното меню. Оптимизмът отново надделя.


Навън вече доста хладно, цял ден в Търново температурите не надвишават 10- 11 градуса и вече обмислям за вечеря една топла супа – хем за децата питателен старт на вечерята, хем за мен основно...Сещам се за една проста супичка от тиква, целина...Какво ли още, трябва да проверя точната рецепта. Използвам момента, докато децата още ги няма, инак изобщо няма да успея да я направя.

Как точно става тази вълшебна, както се оказа супа, можете да видите тук. Мога да потвърдя, че всички останаха доволни. Дори мъжът ми надникна, но не се осмели. Нищо, има време и за него...

Вкусната супичка ме стопли най- вече отвътре и ме заля вълна от оптимизъм и доволство. Усещам, че съм на прав път и ще се справя, но какви ли още предизвикателства ме очакват за тези 40 дни...Дори не мога да си представя.

Ако искате да проследите заедно с мен Коледните ми пости ден по ден, заповядайте тук