Душата, прошката, пролетта

Представете си душата си като един дом, който обитавате през целия си живот. Подредили сте се чудесно – всичко е на мястото си, уютно е, понякога приемате гости, понякога някой остава да поживее у вас, отива си, но оставя част от вещите си, мислите си, думите си.

Но иначе поддържате дома си в изрядна чистота – четете хубави книжки, пропускате някое духовно влияние да побеседва с вас, стремите се да има у дома ви позитивизъм и хармония. Понякога не харесвате много образа в огледалото, друг път трошите наред мебелите, изхвърляте ненужното и подреждате наново, само с някои неща е много трудно да се разделим. Пазим ги като спомени, като стари снимки в овехтяла кутия, защото има думи, хора, частички от нас, които никога не искаме да забравим.

Какъв чудесен живот, нали? Порядък, спокойствие, миналото си е на мястото. В името на това, малко или повече вече гледаме да не пускаме кой или какво да е вътре. Съхраняваме се от една страна, а от друга – имаме толкова работа вътре. Защо ни е да се разсейваме и да гледаме навън, защо ни е да предизвикаме промяна?

Понякога изобщо не лесно да продължиш напред, дори и през пролетта, когато цялата природа го прави. Понякога тези неща вътре, които трупаме, ни задържат вътре с непреодолима сила. Стари обиди, думи, оставили рани. Чувства, пред които ни е страх да се изправим, затова ги трупаме и трупаме, докато те не препречат всички изходи и входове.

Прошката е единственото средство да продължим напред. Тя изисква усилие, доколкото е трудно да си признаем, че трябва да я поискаме, доколко е трудно сами да я дадем. Но пък колко работа само тя може да свърши...Да премахне тези товари, да разчисти непотребното, да ни освободи от последните страхове, които ни пречат да погледнем навън...

Затова нека намерим сили да простим. От сърце, с разкаяние, не защото такъв е денят. И все така искрено да я дадем, на този, който е събрал сили да я поиска, не защото такъв е денят.

А защото пак е пролет и пак е време да се обновим и променим. Да преодолеем страха от разкриването, от появата на новото ни Аз, необременено и свободно. Да предложим себе си на света и да видим какво той има за нас. Или да се разминем с кимване. Но никога с безразличие.

Да оставим отворени прозорците и да излезем в градинката пред вкъщи.

Тя е готова, чака. Вземете семена от вкъщи, вземете подарените от други хора и се залавяйте за работа. Имате всичко необходимо. Окопайте си градинките и не гледайте в чуждите. Там може да изглежда интересно, но при вас е по- вълнуващо. Чуждите градинки може да са по- поддържани – с алеи от слава и суета. С богати насаждения от самодоволство и гордост. Може да е по- осветено и шумно. Но вашата градинка си е най- хубава от всички, защото именно тя стои пред вашия дом и през нея се влиза там. Тази градинка може да е стояла повече от една зима запустяла. Може някой тайфун с нежно име да я е опустошил цялата до корен. А може би дълго време нищо не сте сели там и да е просто буренясала. Но дълбоко в себе си знаете, че е там и ви чака. Плодородието й ще умре, само когато къщата се срути и вие в нея.

Затова действайте, но се пазете от едно – единствено нещо. Само не пилейте енергия да строите камбанария на върха на къщата, само и само да се качите и да огледате какво сте направили в градинката. Че и да огледате чуждите по- добре. Когато човек се изправи на собствената си камбанария, той не вижда по- далеч от носа си, колкото и да му се струва обратното. Не се откъсвайте толкова далеч от дома и градинката си. Разхождайте сред лехите и гледайте как расте всичко, което сте посели, грижете се за цветята от надежди, плодовете на мечтите си и усетете цялата тази любов, която се връща обратно. Махайте плевелите на егото и суетата, те са много упорити, а често и техни семена идват от други буренясали градинки.

А когато усетите, че имате нужда – опънете хамака или поживейте малко на палатка, отидете да поспите в чужд дом. Така вашият ще ви е още по- скъп. Пролет е и всичко това предстои без никакво съмнение, само е нужно да отворите прозорците на душата си.