"Всички ние – възрастни и деца, писатели и читатели – сме задължени да мечтаем."

Важно е хората да си кажат на чия страна са и дали са пристрастни. Нещо като декларация за членство по интереси. И така, аз ще ви говоря за четенето. Ще ви кажа, че библиотеките са важни. Ще изкажа твърдението, че четенето на художествена литература, четенето за удоволствие, е едно от най-важните неща, които може да направи човек. Ще отправя пламенен апел към хората, за да разберат какво представляват библиотеките и библиотекарите и защо трябва да бъдат запазени.

А аз очевидно съм ужасно пристрастен: аз съм автор, основно пиша художествена литература. Пиша за деца и възрастни. От трийсет години си печеля хляба с думи, най-вече като измислям неща и ги записвам. Очевидно в мой интерес е хората да четат, да четат художествена литература, библиотеките и библиотекарите да съществуват и да насърчават любовта към четенето и местата, където да се чете.

Така че съм пристрастен като писател. Но съм много, много по-пристрастен като читател. И още по-пристрастен като британски гражданин.

И тази вечер съм тук, за да говоря под егидата на Агенцията за четене – благотворителна организация, чиято цел е да осигури равни шансове в живота на всеки, като помага на хората да станат уверени и ентусиазирани читатели. Тя подкрепя образователни програми, библиотеки и отделни хора, като отявлено и бурно насърчава четенето. Защото, казват, всичко се променя, когато четем.

За тази промяна, за това четене съм тук, за да говоря тази вечер. Искам да говоря за това, което четенето върши. За ползите от него.

Бях веднъж в Ню Йорк и слушах разговор за строежа на частни затвори – бързо развиваща се промишленост в Америка. Затворническата промишленост трябва да планира бъдещия си растеж – колко килии ще бъдат необходими? Колко ще бъдат затворниците след петнайсет години? И там са установили, че това може много лесно да бъде изчислено, като се използва твърде елементарен алгоритъм, базиран на въпроса какъв е процентът на децата между десет и единайсет години, които не могат да четат. И които определено не могат да четат за удоволствие.

Не можем да говорим едно към едно – няма как да твърдим, че образованото общество не познава престъпността. Взаимовръзките обаче са съвсем явни.

Мисля, че една от тези взаимовръзки, най-обикновената, произлиза от нещо съвсем обикновено. Грамотните хора четат художествена литература.

Художествената литература има двустранна употреба. На първо място създава пристрастяване към четенето. Подтиква те да искаш да узнаеш какво става после, да искаш да обърнеш страницата, да изпитваш необходимост да продължиш, дори да е трудно, защото някой е изпаднал в беда и ти искаш да разбереш какво става накрая…

Това е много силен подтик. Освен това те принуждава да научаваш нови думи, да измисляш нови мисли, да продължаваш. Да откриеш, че четенето само по себе си е удоволствие. Когато човек научи това, вече е готов да прочете всичко. А четенето е ключ. Преди няколко години за кратко се чуха гласове, които твърдяха, че живеем в постграмотен свят, в който способността да извличаш смисъл от писаното слово е по-скоро излишна, обаче онези дни отминаха: думите са по-важни от всякога. Управляваме света с думи и докато светът се плъзга в мрежата, ние трябва да го следваме, да разбираме това, което четем.

Хората, които не са в състояние да се разбират помежду си, не могат да обменят идеи, не могат да общуват, а програмите за превод почти не могат да помогнат.


Най-лесният начин да се убедим, че отглеждаме образовани деца, е да ги научим да четат, да им покажем, че четенето носи удоволствие. А това, накратко казано, означава да им намерим такива книги, каквито харесват, да им осигурим достъп до тях и да ги оставим да ги четат.

Не мисля, че съществува такова нещо като лоша книга за деца. От време на време става модерно сред някои възрастни да посочат група детски книги, жанр, а може би автор, и да ги обявят за лоши, за книги, които децата трябва да спрат да четат. Виждал съм го да става отново и отново. Инид Блайтън беше обявена за лоша писателка, също и Р. Л. Стайн, както и десетки други. Комиксите биваха заклеймявани, че насърчават неграмотността.

Това са празни приказки. Това е снобарство и глупост.

Няма лоши детски автори, които децата да харесват, искат да четат и търсят, защото всяко дете е различно. Те могат да намерят историите, които им харесват и те сами успяват да влязат в историите. Баналните износени сюжети за тях не са банални и износени. Защото това е първият път, когато децата се запознават с тях. Не обезсърчавайте децата да четат, защото си мислите, че четат неправилна литература. Художествената литература, която на вас не ви харесва, е път към други книги, които може би предпочитате. А не на всеки вкусът му е същият като вашия.

Добронамерените възрастни лесно могат да разрушат детската любов към четенето: могат да спрат децата да четат това, което им харесва, или пък да им дадат “подходящи”, но скучни книги, каквито смятат за уместни и всъщност са еквивалентът от двайсет и първи век на викторианската “възпитателна” литература. Така ще създадете поколение, убедено, че четенето не е яко и – още по-лошо, – че е неприятно.

Децата ни трябва да изкачат стълбата на четенето: всяко нещо, което прочетат с удоволствие, ще ги преведе нагоре, стъпало по стъпало, към грамотността. (А също така не постъпвайте и както този автор направи, който като видя, че единайсетгодишната му дъщеря привършва Р. Л. Стайн, ѝ даде “Кери” на Стивън Кинг и ѝ каза: “Щом това ти допада, значи ще харесаш и това!”. После, чак докато не мина пубертета, Холи чете само безопасни истории за заселници в прерията и все още се вторачва в мен, когато чуе да се споменава Стивън Кинг.)

На второ място художествената литература изгражда емпатия. Когато гледате телевизия или филм, виждате неща, които сполетяват другите. Прозата е нещо, изградено от 26 букви и няколко препинателни знака а вие, само вие, използвайки въображението си, създавате свят, населявате го с хора и започвате да гледате с други очи. Започвате да чувствате, да посещавате места и светове, които иначе никога не бихте познали. Научавате, че всеки друг там също е “аз”. Вие се превръщате в някой друг и когато се завърнете в собствения си свят, ще бъдете леко променени.

Емпатията е средство за сплотяване на хора, механизъм, който ни позволява да функционираме като нещо повече от самообсебени личности.

Освен това, докато четете, откривате нещо жизненоважно, което да проправи пътя ви в света. А именно: Светът не е задължително да бъде такъв. Нещата могат да бъдат различни.

През 2007 посетих Китай на първия в китайската история партийно одобрен конгрес на фантастиката и фентъзито. По едно време отведох настрани един от ръководителите и го запитах защо фантастиката дълго време не е била одобрявана. Какво се беше променило?

Много просто, отвърна ми той. Китайците били страхотни в правенето на неща, стига други да им донесат плановете. Обаче не извършвали никакви подобрения, нищо ново не измисляли. Нямали въображение. Така че изпратили делегация в САЩ, при Епъл, Майкрософт, при Гугъл, и разговаряли с хората, които измисляли бъдещето. И разбрали, че всички са чели фантастика, когато са били деца.

Художествената литература може да ви покаже различен свят. Може да ви отведе на място, на което никога не сте били. Щом веднъж сте посетили други светове, като ония, които са яли вълшебни плодове, никога няма да бъдете напълно доволни от света, в който сте израснали. Недоволството е хубаво нещо: недоволните хора могат да променят и да усъвършенстват световете си, да ги правят по-добри, по-различни.

И докато сме на темата, искам да ви кажа нещо и за ескейпизма. Чувал съм това понятие да се споменава като нещо лошо. Сякаш “ескейпистката” литература е евтин опиат, използван от обърканите, глупците и заблудените и единствената литература, която си струва, за възрастни и деца, е миметичната литература, която отразява най-лошото от света, в който читателят се намира.

Ако сте се озовали в невъзможна ситуация, на неприятно място, с враждебни към вас хора и някой ви предложи временно бягство, няма ли да приемете? Ескейпистката литература е точно това: литература, която отваря вратата, показва ви слънцето отвън, предоставя ви място, което можете да контролирате, там сте с хора, с които искате да бъдете (а книгите са истински места, не се заблуждавайте); и най-важното, по време на вашето бягство, книгите могат да ви дадат знание за света и вашето положение в него, да ви дадат оръжия, броня: истински неща, които можете да отнесете обратно в своя затвор. Уменията, знанията и инструментите, които можете да използвате, за да избягате наистина.

Както ни напомня Дж. Р. Р. Толкин, единствените хора, които хулят бягството, са тъмничари.

Друг начин да се убие любовта на децата към четенето, е – разбира се – да се уверим, че наоколо няма никакви книги. И да не им осигурим място за четене на книги. Аз бях щастливец. Докато растях, разполагах с чудесна местна библиотека. Родителите ми бяха от хората, които можеха да бъдат склонени да ме оставят в библиотеката на път за работа по време на лятната ми ваканция, а библиотекарите бяха хора, които нямаха нищо против едно малко момче без придружители да идва всяка сутрин в детската библиотека, да се отправя към фишовия каталог, да търси книги с призраци, вълшебства или космически кораби, да търси вампири или детективи, или вещици, или пък чудеса. И когато изчетох детската библиотека, се захванах с книгите за възрастни.

Библиотекарите бяха добри. Обичаха книгите и обичаха книгите да бъдат четени. Научиха ме как да поръчвам книги от други библиотеки и как да се възползвам от междубиблиотечните заемни служби. Не проявяваха снобарство спрямо това, което четях. Просто явно им харесваше, че го има онова ококорено момченце, което обича да чете и ако разговаряха с мен за книгите, които четях, щяха да ми намерят други книги и поредици, щяха да ми помогнат. Отнасяха се с мен като с всеки друг читател – ни повече, ни по-малко, – което означаваше, че се отнасяха с уважение към мен. На осем години не бях свикнал някой да ме уважава.

Но библиотеките дават свобода. Свободата да четеш, свободата на идеи, свобода на общуването. Те дават образование (който процес не приключва в деня, в който напуснем училището или университета), те дават развлечение, създават безопасни места и предоставят достъп до информация.

Тревожа се, че сега, през двайсет и първи век, хората не разбират какво са библиотеките и какъв е смисълът от тях. Ако възприемате библиотеката като лавица с книги, тя може да ви се стори антична и остаряла в свят, в който основно, но не единствено, издаваните книгите съществуват дигитално. Но това означава, че въобще не сме схванали същината на въпроса.

Мисля, че причината е свързана с природата на информацията. Информацията има стойност, а правилната информация има огромна стойност. За цялата история на човечеството сме живели във време на информационен недостиг и придобиването на необходимата информация винаги е било важно и винаги си е струвало: кога да се прибере реколтата, къде да се открият неща, карти, истории и разкази, които винаги са били приемани добре на маса с компания. Информацията е била нещо ценно и онези, които са разполагали с нея или са можели да се сдобият с нея, са можели да продават тази услуга.

През последните няколко години от икономиката на информационната оскъдица се преместихме към икономика, задвижвана от информационно пренасищане. Според Ерик Шмид от Гугъл, на всеки два дни човечеството създава повече информация, отколкото е създало от зората на цивилизацията до 2003. Това са към пет ексабайта данни на ден за тези от вас, които водят сметка. Предизвикателството вече е не откриването на онова рядко растение в пустинята, а определено растение в джунглата. Ще ни е необходима помощ, която да ни преведе през всичката тази информация, за да открием това, което всъщност ни трябва.

Библиотеките са места, в които хората отиват, за да търсят информация. Книгите са само върхът на информационния айсберг: те са там и вие можете безплатно и легално да си вземате книги от библиотеките. Повече от всякога деца заемат книги от библиотеките – книги от всякакъв вид: книжни, електронни, аудио. Но библиотеките са, например, места, където хората, които нямат компютри, които може би нямат интернет връзка, могат да бъдат онлайн, без да плащат нищо. Това е изключително важно, когато начините да си намерите работа, да кандидатствате за работа или за помощи все повече стават изключително онлайн. Библиотекарите могат да помогнат на тези хора да се ориентират в този свят.

Не вярвам, че всички книги ще станат или трябва да станат електронни. Както веднъж ми каза Дъглас Адамс, повече от двайсет години преди появата на Киндъл, печатната книга е като акула. Акулите са стари: в океана е имало акули още преди динозаврите. А причината все още да има акули е, че акулите са по-добри да бъдат акули от всеки друг. Истинските книги са здрави, трудни за унищожение, издържат на вода, задвижват се от слънцето и се усещат добре в ръката: те са добри в това да бъдат книги и винаги ще има място за тях. Мястото им е в библиотеките, точно както библиотеките вече се превърнаха в места, откъдето можете да получите достъп до електронни книги, аудиокниги, DVD и уеб-съдържание.

Библиотеката е хранилище на информация и предоставя равен достъп до нея на всеки гражданин. Това включва и здравна информация. Също и информация за психичното здраве. Библиотеката е обществено пространство. Безопасно, рай на този свят. Това е място с библиотекари. Какви ще бъдат библиотеките на бъдещето е нещо, което трябва да измислим сега.

Грамотността е по-важна от всякога, в този свят на текстовете и имейлите, светът на писаната информация. Трябва да четем и пишем, имаме нужда от граждани на света, които могат да четат грамотно, да разбират прочетеното, да си дават сметка за нюансите и сами да бъдат разбирани.

Библиотеките наистина са врати към бъдещето. Ето защо, за нещастие, виждаме как по целия свят местните власти обсъждат възможността да затворят библиотеките като лесен начин да спестят пари, без да осъзнават, че крадат от бъдещето, за да си платят настоящето. Затварят врати, които трябва да стоят отворени.

Според скорошно изследване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие Англия е “единствената страна, в която най-старата възрастова група притежава по-високо ниво на грамотност и има по-добри математически познания от младите, като са взети под внимание и фактори като пол, социално положение и вида на професията.”

Или казано по друг начин, нашите деца и нашите внуци са по-неграмотни от нас. На тях им е по-трудно да се оправят в света, да го разбират и да се справят с проблеми. По-лесно ще е да бъдат лъгани и подвеждани, по-трудно ще им е да променят света около себе си, по-трудно ще им бъде да си намират работа. Всичко това накуп. А Англия ще изостане от другите развити страни заради липсата си на квалифицирана работна ръка. И докато политиците обвиняват за това другата партия, истината е, че ние трябва да научим децата си да четат и да харесват четенето.

Имаме нужда от библиотеки. Имаме нужда от книги. Имаме нужда от образовани граждани.

Не ме интересува – не мисля, че това има значение – дали тези книги ще са на хартия, или ще са дигитални, дали четете от свитък, или от екран. Важното е съдържанието.

Защото книгата е и съдържание, а това е важно.

Книгите са начин да общуваме с мъртвите. Начин да се учим от онези, които не са вече сред нас, от онова човечество, което се е изградило само, напредвало е, постепенно е трупало знания, вместо да учи едно и също, отново и отново. Има приказки, които са по-стари от повечето държави, приказки, които са надживели културите и сградите, в които са били разказани за първи път.

Мисля, че имаме отговорности към бъдещето. Отговорности и задължения към децата, към възрастните, в каквито тези деца ще се превърнат, към света, който ще обитават. Всички ние – като читатели, като писатели, като граждани – имаме задължение. Мисля да опитам тук да формулирам някои от тези задължения.

Вярвам, че сме задължени да четем за удоволствие, сами и на обществени места. Ако четем за удоволствие, ако други ни виждат да четем, тогава се учим, упражняваме въображението си. Показваме на другите, че четенето е нещо добро.

Наше задължение е да подкрепяме библиотеките. Да използваме библиотеките, да насърчаваме другите да ги използват, да протестираме срещу затварянето на библиотеките. Ако не цените библиотеките, значи не цените информацията, културата или мъдростта. Вие заглушавате гласовете на миналото и увреждате бъдещето.

Наше задължение е да четем на глас на нашите деца. Да им четем неща, каквито харесват. Да им четем истории, които вече са ни втръснали. Да им четем с гласовете на героите, да бъдем интересни и да не спираме да им четем, само защото сами се учат да четат. Използвайте времето за четене на глас като време за сплотяване; нека това бъде време, през което няма да си проверявате телефоните и няма да позволявате на външния свят да ви разсейва.

Наше задължение е да използваме езика. Да положим усилие: да открием какво означават думите и как да ги употребяваме, да общуваме ясно, да казваме това, което имаме предвид. Не трябва да опитваме да замразяваме езика или да се правим, че е нещо мъртво, което трябва да бъде почитано. Вместо това трябва да го използваме като нещо живо, което се лее, което ни заема думи, което позволява значенията и начините на произнасяне да се менят с времето.

Ние, писателите – и особено детските автори, но всички писатели – имаме задължение към нашите читатели: длъжни сме да пишем истини, което е особено важно, когато творим приказки за хора, които не съществуват и за места, които никога не ги е имало. Трябва да разберем, че истината не е това, което става, а е това, което ни казва кои сме. Художествената литература е лъжа, която в крайна сметка ни казва истината. Длъжни сме да не отегчаваме читателите си, а да ги принуждаваме да обръщат страниците. Един от най-добрите цярове за колебаещия се читател е история, от която да не може да се откъсне. И докато трябва да казваме на читателите си истински неща и да им даваме оръжия и броня, и им предаваме каквато мъдрост сме събрали от краткия си престой на този зелен свят, ние сме задължени да не проповядваме, да не поучаваме, да не тикаме смлени поучения и послания в гърлата на читателите си, както птиците хранят пиленцата си с предварително сдъвкани червеи. Наше задължение е никога, по никакъв начин, при никакви обстоятелства да не пишем за децата това, което сами не бихме искали да прочетем.

Наше задължение е да разберем и да признаем, че като детски автори вършим важна работа, защото ако сбъркаме и започнем да пишем скучни книги, които отказват децата от четенето и от книгите, ние обричаме нашето собствено бъдеще и унищожаваме тяхното.

Всички ние – възрастни и деца, писатели и читатели – сме задължени да мечтаем. Задължени сме да фантазираме. Лесно е да се твърди, че никой нищо не може да промени, че живеем в свят, в който обществото е нещо огромно, а отделният човек е по-малко от нищо: атом в стената, оризено зрънце в оризово поле. Но истината е, че отделният човек може да променя своя свят, отново и отново, отделният човек изгражда бъдещето, като си представя, че нещата могат да бъдат различни.

Огледайте се около себе си. Наистина. Поспрете за миг и огледайте стаята, в която се намирате. Ще ви подсетя за нещо толкова очевидно, че е почти забравено. А именно: всичко, което можете да видите, включително стените, някога по някакъв начин е било измислено. Някой е решил, че ще му бъде по-удобно да седи на стол, вместо на пода и е измислил стола. Друг е трябвало да измисли как да разговарям с вас в Лондон точно сега, без да ни вали дъждът. Тази стая и нещата в нея, всичко друго в тази сграда, този град, съществуват защото отново и отново, и отново хората измислят неща. Те са мечтали, те са размишлявали, създавали са неща, които не са работили точно както е трябвало, описвали са неща, които все още не са съществували на хора, които са им се присмивали.

И тогава внезапно са успели. Политически движения, лични стъпки, всичко е започнало от хора, които са си представяли нови начини на съществуване.

Наше задължение е да правим нещата красиви. Не да оставим света по-грозен, отколкото сме го намерили, не да опразним океаните, не да оставим на следващото поколение да ни решава проблемите. Наше задължение е да почистим след себе си, да не оставяме децата си в свят, който недалновидно сме объркали, измамили и осакатили.

Наше задължение е да кажем на нашите политици какво искаме, да гласуваме срещу политиците от която и да е партия, която не разбира стойността на четенето, създаващо качествени граждани; политици, които не искат да съхраняват и защитават знанието и да насърчават грамотността. Няма значение от коя партия са тези политици. Въпросът е общочовешки.

Веднъж Алберт Айнщайн бил запитан как да направим децата си интелигентни. Отговорът му бил едновременно прост и мъдър. „Ако искате децата ви да са интелигентни, казал той, четете им приказки. Ако искате да са още по-интелигентни, четете им още повече приказки.” Той е разбрал колко ценни са четенето и въображението. Надявам се, че можем да дадем на децата си свят, в който ще четат, ще им бъде четено, ще фантазират и ще разбират.

Лекцията на Нийл Геймън пред „Агенцията за четенето“, изнесена на 14 октомври 2013 г. в Барбикан център, Лондон.
Източник: www.magnifisonz.com