Към моята зряла любов...

Моя зряла любов, искам да ти направя едно признание. През годините исках различни връзки. Исках страст - наситих се, страстта изгоря бързо. Исках материална сигурност - получих я, вещите загубиха значението си. Исках да получавам любов - имах много любовници, които ми обещаваха, че вечно ще ме обичат и никога няма да ме изоставят, изоставих ги аз. Исках аз да давам любов. И давах, колкото имах - давах. Но се изтощих от егоизъм и алчност - станах злободневна, мрънкаща и те сами си тръгнаха.

“Сега знам какво искам. ”

Искам някой, който ще се приближи без обещания и без клетви, ще бъде себе си и ще ме види, ще види истинския ми образ - слабости и демони, мечтите и ежедневните ми заклинания за доброта. Той ще знае, че няма нищо вечно и разполагаме само с този миг. Той ще ме държи близо до земята и няма да ми позволи да фантазирам за себе си и за него, ще държи илюзиите далеч от нас, но в очите му ще откривам всичко - дом, утеха, страст, споделеност. Ще ги виждам, защото съм готова да ги споделя и аз на свой ред.

Моя зряла любов, нямам нужда да ме допълваш, аз съм пълна и без теб. Но с теб, с теб мога повече. Ще растем заедно, но и ще си помагаме да растем поотделно. Между нас ще има има пространство, ще има и мълчание. Ще има страст, но и приятелство. Привързаност, но и отдалечаване, защото

“всеки има нужда да си припомня себе си в цялата си пълнота и тогава има нужда да е сам.”

Може и да не се получи между нас, може да не сме готови на такова отдаване, но ако поне малко разбираш това, мисля, че имаме шанс. И да нямаме - това няма да ме нарани, защото явно не сме готови. Но всяка връзка, всеки следващ човек, тя ще ме води към теб. Към моята зряла любов.