Най-голямата утеха - пролетта пак е тук

"Дори и да откъснеш всички цветя на света, не можеш да спреш пролетта." е казал Пабло Неруда.

Много обичам да ходя в парка. Имаме си даже с моите приятели заниманието, наречено пейкинг - просто си седим на пейка и си говорим. Децата тичат покрай нас, играят, пийваме нещо, хапнем. Минава някой, остава, друг заминава. И така по цели дълги летни следобеди и вечери, че и до среднощ.

Паркът за мен е мястото за почивка, да, но предимно за среща с приятели след работа, в почивен ден. Време, в което наваксваме с новините, мислите, тревогите и радостите. Време на сплотяване и обновяване.

Днес паркът е пуст, всички сме си по къщите. Пролет почти ще пукне, природата е готова за голямото си ахване пред чудото на живота, което ще се случи отново. Но хората ги няма, приятелите ги няма...
Днес паркът не е вариант за среща, един от многото избори. Днес той е единственият ми избор да вдъхна въздух. Излизам сама, пазя разстояние, не докосвам нищо - само нежните цветчета на джанките. Пълня гърди с въздух, различен от домашния, нацъфтял въдух. Очи - със зелено, с птичка, с клонче. Окото пак трепва като на дете и надежда се завръща.

Дори да откъснем всички цветя, дори да загубим много, не можем да спрем надеждата, не можем да спрем пролетта. Най-голямата утеха е, че тя пак е тук. Най-големият урок е, че на човек дори за кратък миг, но му е съдено да осъзнае колко много всъщност има, когато си мисли колко много му е отнето. Разходка в парка, цъфнало клонче, пролет.