"Успях най-сетне да се приема такъв, какъвто съм"

Чувствувам, че има едно-единствено нещо, в което превъзхождам повечето хора; аз съм едновременно и по-свободен, и по-обвързан, отколкото се осмеляват да бъдат те. Почти всички недооценяват както истинската си свобода, така и действителната си зависимост. Проклинат оковите си, а понякога, изглежда, се гордеят с тях. От друга страна, времето им минава в суетни волности; те дори не са способни да си изковат макар и най-леките вериги. Що се отнася до мен, стремил съм се повече към свободата, отколкото към властта, към властта — само защото отчасти гарантира свободата. Това, от което се интересувах, не бе философията на свободния човек (всички, които се опитваха да правят това, ме отегчаваха), но един вид техника: исках да намеря пресечната точка, в която волята ни се слива със съдбата, където дисциплината подпомага човешката природа, вместо да я ограничава.

Бих искал да разбереш, че тук не става дума за непреклонната воля на стоика, чиято власт преувеличаваш*, нито за някакъв абстрактен избор или отрицание, които биха били обида към условията на нашия богат и безкраен, съставен от предмети и тела свят. Мечтаех за по-съкровена съпричастност или за по-гъвкава добронамереност. За мен животът бе кон, чиито движения стават твои, но след като си го дресирал възможно най-добре. В последна сметка, тъй като всичко е бавно и неусетно решение на духа, който увлича след себе си тялото, аз се стараех да достигна постепенно до едно почти абсолютно състояние на свобода или зависимост. Физическите упражнения ми бяха полезни в това отношение; диалектиката също не ми вредеше. Най-напред се стремях към простата свобода на незаетите мигове. Всеки добре организиран живот има своите и който не е способен да си ги осигури, не умее да живее.

Отидох още по-далече: открих едновременната свобода, при която две действия или две състояния са възможни в едно и също време. По примера на Цезар се научих както да диктувам много текстове едновременно, така и да говоря, четейки. Изнамерих такъв начин на живот, при който и най-тежката задача можеше да бъде изпълнена отлично, без да ме ангажира изцяло; в същност понякога съм дръзвал да си поставя за цел да отхвърля самото понятие за физическа умора. В други случаи практикувах метода на редуваща се свобода: вълненията, мислите и заниманията ми трябваше да могат да бъдат преустановени всеки миг и отново подновени; увереността, че мога да ги изгоня или повикам като роби, им отнемаше всяка възможност да ме тиранизират, а на мен — всякакво чувство за зависимост. Постигнах нещо повече: организирах целия си ден около една любима идея, с която не се разделях; всичко, което би могло да ме обезсърчат или да ме отвлече от нея — начинания или работа от друг характер, незначителни приказки, хилядите ежедневни случки, — се опираше на моята идея като лозница около колона.

Друг път правех точно обратното — раздробявах до безкрайност: всяка мисъл, всеки факт биваха разчленени и разделени на значителен брой по-малки и по-лесни за овладяване мисли или факти. Трудните за вземане решения се разпадаха на рояк по-малки решения, вземани едно след друго, всяко едно водещо до следващото, станали по този начин неизбежни и лесни.

Ала най-силно се стараех да постигна свободата на доброволното подчинение — най-трудната от всички. Желаех състоянието, в което се намирах; в годините на моята зависимост подчинението ми губеше всичко недостойно и обидно, щом успеех да го приема като полезно упражнение. Избирах онова, което имах, като единствено се заставях да го притежавам напълно и да му се наслаждавам възможно най-добре. Изпълнявах без усилие и най-досадните задължения, щом решех, че ми допадат. Ако нещо ме отвращаваше, превръщах го в обект на изследване; умело се насилвах да извличам повод за радост от него. Изправен пред непредвидени или почти безизходни обстоятелства, пред засада или морска буря, след като вземех всички мерки в полза на придружаващите ме, аз се стараех да посрещна с радост случая, да се насладя на изненадата, която ми носи, и тогава засадата или бурята се вместваха без сътресение в собствените ми планове или мечти. Даже сред най-голямата си злочестина усещах мига, в който изчерпването на силите ми намаляваше част от нейния ужас и аз се сливах с нея, като приемах да я понеса. Ако един ден ми се наложи да изтърпя мъчения (а болестта без съмнение непременно ще ме подложи на подобни изпитания), не съм сигурен дали бих проявил дълго самообладанието на един Тразеа, но се надявам да намеря сили да се примиря поне с воплите си. И така, с известна смесица от въздържаност и дързост, от умело съчетани примирение и бунт, от крайни изисквания и разумни отстъпки, успях най-сетне да се приема такъв, какъвто съм.

Из: "Мемоарите на Адриан",
Маргьорит Юрсенар

Превод от френски: Нели Захариева

*Писмата-мемоари са обърнати към император Марк Аврелий, който е бил застъпник на стоицизма