Хуманистично кредо на Ерих Фром

Вярвам, че единството на човека в противоположност на другите живи неща произтича от факта, че човекът има съзнание за себе си. Човекът има съзнание за себе си, за бъдещето си, за своята смърт, за нищожността си, за безсилието си; той усеща другите като други; човекът е в природата, подчинява се на нейните закони, дори когато излиза извън нея чрез собственото си мислене.

Вярвам, че човекът е продукт на естествената еволюция, че е роден от конфликта между това да бъдеш затворник и това да си отделен от природата, и от нуждата да намери единство и хармония с нея.

Вярвам че природата на човека е вкоренено противоречие, породено от условията на човешкото съществуване, което изисква търсенето на решения, които на свой ред създават нови противоречия и сега се нуждаят от отговори.

Вярвам, че всеки отговор на тези противоречия може наистина да удовлетвори състоянието на безпомощния човек да превъзмогне чувството на изолираност и да постигне чувство на съгласие, единност, и принадлежност.

Вярвам, че във всеки отговор на тези противоречия, човека има възможността да избира само между това да върви напред и това да тръгне назад; тези избори, които се преобразуват в специфични дейности, довеждат близко до регреса или близко да прогреса на човешката природа, която е в нас.

Вярвам, че основната алтернатива за човека е избора между „живот” и „смърт”; между продуктивност и деструктивно насилие; между реалност и илюзии; между обективност и нетолерантност; между братство-независимост и господство-подчинение.

Вярвам, че един може да отдаде на „живота” значимостта на продължителното раждане и непрестанното развитие.

Вярвам, че един може да отдаде на „смъртта” значимостта на прекъсването на растежа; продължителното повторение.

Вярвам, че човек с регресивен отговор, опитващ се да намери единство, освобождавайки се от непоносимия страх от самота и несигурност, изкривявайки това което го прави човек и измъчвайки го. Регресивната ориентация се разкрива в три неща, отделно или заедно: некрофилия, нарцисизъм, и инцестна симбиоза.

Под некрофилия се разбира любов към всичко, което е насилствено и разрушително, желанието да убиваш; преклонение пред силата; привличане към смъртта, самоубийството, садизма; желанието да превърнеш органичното в неорганично по „заповед”. При некрофила липсват нужните качества за творчество, в своето безсилие той намира за по-лесно да унищожи, защото той служи само на едно качество: силата.

Под нарцисизъм се разбира прекъсването на автентичния интерес към външния свят, но за сметка на интензивната преданост към себе си, към собствената група, клан, религия, нация, раса и други - със серия изопачавания на рационалното мислене. В основата си нуждата от нарцистично удовлетворение произхожда от необходимостта да се компенсира материалната и културна липса.

Под инцестна симбиоза се разбира тенденцията да останеш свързан с майката и нейните еквиваленти - кръвта, семейството, племето – да летиш от непоносимото тегло на отговорността, свободата, осъзнаването, и това да бъдеш защитен и обичан в състояние на сигурност, зависейки, която индивидуално се отплаща със спирането на собственото човешко развитие.

Вярвам, че човекът, избирайки прогреса, може да намери нова единност чрез пълното развитие на всичките си човешки сили, които са представени в три ориентации. Те могат да бъдат представени отделно или заедно - биофилия (любов към човечеството и природата), независимост и свобода.

Вярвам, че любовта е главният ключ за отваряне на вратата на „растежа” на човека. Любов и съюз с някой или нещо извън себе си, обединение, което позволява да поставиш себе си във връзка с другите, да се почувстваш с другите, без да се ограничава чувството за цялостност и независимост. Любовта е продуктивна ориентация за тези за които е основна и представена в същото време: загриженост, отговорност, и уважение и познание с обекта на единство.

Вярвам, че преживяването на любовта е най-човешкият и очовечаващ акт, който дава на човека удоволствие и това е,като причина, няма смисъл, ако се разбира по частичен начин.

Вярвам в нуждата от „свобода от” вътрешна и/или външна връзка, като предварително условие да бъдеш в състояние да имаш „свобода за” творчество, изграждане, желание за знание, да бъдеш в състояние да станеш свободен, активен, индивидуално отговорен.

Вярвам, че свободата е способността да следваш гласа на разума и знанието, против гласовете на ирационалните страсти; това е освобождаването, което дава на човека свобода и го поставя на пътя на използването на собствените си рационални способности и на обективното разбиране на света и неговото собствено място в него.

Вярвам, че „борбата за свобода” има основа, която в дъното си означава борба против авторитета, който е величествен, надделявайки над индивидуалната воля. Днес, „борбата за свобода” означава да се освободим от нашата индивидуалност и колективно от „авторитета” който сме издигнали „охотно”, освобождавайки себе си от вътрешните сили, което неизбежно изисква подчинение, защото сме неспособни да чувстваме непоносимата свобода.

Вярвам, че свободата не е постоянно свойство на „има” или „нямам”; може би има само една "реалност” акта на собствено освобождаване в процеса на избори. Всяка стъпка в живота, която утвърждава зрелостта на човека, утвърждава неговата способност да избира освобождаващи алтернативи.

Вярвам, че „свободата на избора” не винаги е еднакъв за всички хора във всеки момент. Човек с изключително некрофилна ориентация, който е нарцистичен, или в симбиотично инцестна фиксация, може да прави само регресивни избори. Свободният човек, освободен от ирационалните връзки, не може повече да прави регресивни отговори.

Вярвам че проблема за свободата на избора съществува само за хора с противопоставящи се ориентации, и също тази свобода е винаги строго определена от несъзнателни желания и успокоителни рационализации.

Вярвам, че никой не може да „спаси” своя приятел човек, правейки избор вместо него. За да му помогне, той може да му посочи възможните алтернативи, с откровеност и любов, без да бъде сантиментален и без илюзии. Знанието и осъзнаването на освобождаващите алтернативи може отново да събуди индивидуално всички скрити сили и да го постави на пътя, избирайки уважение към „живота” вместо към „смъртта”.

Вярвам, че равенството се усеща, когато напълно разкриеш себе си, когато един разпознае един като равен на другите и идентифицира себе си с тях. Всеки индивид носи човечността в себе си; „човешкото състояние” е уникално и еднакво за всички хора, въпреки неизбежните различия в интелигентността, таланта, височината, цвета и други.

Вярвам, че равенството между хората може да бъде запомнено, особено, с предовратяването на превръщането на един човек в инструмент на друг.

Вярвам, че братството е любов, директно близка до приятелската. Това ще остава, както и да е, само дума без чувство, докато всички „инцестни” връзки, които възпират някой да е способен да оценява „брат” обективно не се унищожат.

Вярвам, че индивидуалността не е на пътя да трансцедира собственото си общество и виждайки къде ще отиде по-нататък или спъването на развитието на човешкия потенциал, той не може да влезе в интимен контакт със собствената си човечност. Ако табутата, ограниченията, изопачават ценности, които се явяват „естествени” за него, това е чист пример, че той не може да има истинско знание за човешката природа.

Вярвам, че обществото, докато има функция да стимулира и забранява в същото време, винаги ще бъде в конфликт с човечността. Само когато целта на обществото е идентична с това, което човечността иска, обществото ще спре да парализира човека и поощрява неговото господство.

Ерих Селигман Фром (23 март 1900 г. - 18 март 1980 г.) е германски психоаналитик, философ-хуманист и психолог от еврейски произход. Името му се свързва с известната Франкфуртска школа на критичните мислители. Кулминацията на социалната и политическа философия на Фром е неговата книга „Душевно здравото общество“, публикувана през 1955, която защитава хуманистичния и демократичен социализъм.