За това как да се грижим за жените и как да се отнасяме с тях

Малкият Джек и малката Джил, като слизали по хълма, паднали, ударили си коленцата, ожулили си нослетата и разлели с труд налятата вода. Но ние ги съветваме философски:
— Не плачете! Не сте бебета. Малките момченца и малките момиченца трябва да свикнат да понасят болка. Станете, напълнете отново кофата, но този път бъдете по-внимателни.

Малкият Джек и малката Джил потриват очи с мръсните си ръчички, поглеждат печално към окървавените си колене и припват обратно с кофата. А ние се смеем добродушно след тях.
— Бедните душички — казваме, — каква врява вдигнаха. Човек би помислил, че са се пребили, а те само се одраскаха. Ах, тези деца, какъв шум правят за нищо!
С какъв стоицизъм посрещаме ние падането на малкия Джек и малката Джил!

Но когато ние — възрастният Джек с посребрели мустаци и възрастната Джил с първите слаби „пачи крачета“ около очите, когато ние се спънем надолу по хълма и нашата кофа се разлее, о, небеса, каква трагедия настъпва. Угасете звездите, закрийте слънцето, спрете законите на природата. Мистър Джек и мисиз Джил, слизайки от хълма — какво точно са правили на хълма, няма да питаме, — се спънали в един камък, сложен там по всяка вероятност от злите сили на вселената. Мистър Джек и мисиз Джил си ударили глупавите глави. Мистър Джек и мисиз Джил си наранили малките сърчица и стоят и се чудят, че светът продължава да си гледа спокойно работата пред такова нечувано нещастие.

Не вземайте работата толкова сериозно, Джек и Джил. Разсипали сте кофата с вашето щастие, тогава се изкачете пак по хълма и я напълнете отново. И следващия път я носете по-внимателно. А какво сте правили, че се спънахте? Погаждали сте си номера сигурно.

Усмивка и въздишка, целувка и сбогом ето това е нашият живот. Струва ли си да се вълнуваме толкова? И все пак животът, обшо взето, е весел. Кураж, приятелю! Походът не се състои само от военна музика и прощални чаши. Все по някое време трябва да се марширува и да се воюва. Приятно е лагеруването сред лозята, весели са нощите край лагерния огън. Бели ръце ни махат за сбогом, ясни очи се замъгляват при прощаването. Нима ще избягаш от бойната музика? От какво имаш да се оплачеш? Напред — за едни медал, за други — хирургически нож; а за всички ни, рано или късно, два метра от майката земя. От какво се страхуваш? Кураж, приятелю!

Томи никога няма да бъде наш. Джени не ни обича. Не можем да си позволим да купим кларет, затова ще трябва да пием бира. Е, добре. Какво бихте искали да сторим? Да наругаем съдбата — винаги е добре да имаш кого да наругаеш. Да плачем и да кършим ръце — но докога? Звънецът за вечеря скоро ще удари и Смитови ще дойдат, ще трябва да говорим за опера, за картини. Бързо, къде е одеколонът? Къде са фибите? Или пък може би да се самоубием? Струва ли си? Само след няколко години, а може би и утре с помощта на парченце кора от портокал или на някой падащ комин — и съдбата ще ни избави от тази неприятност.
Или пък трябва като сърдити деца да отпадаме духом ден след ден? Ние сме съкрушените от скръб малки Джек и Джил. Ние вече никога няма да се усмихваме. Ще повехнем и ще умрем и ще ни погребат напролет. Светът е тъжен, животът жесток, а небето толкова равнодушно. Божичко, божичко, как се наранихме!

Ние хленчим и се вайкаме при най-малката болка. Някога в старите силни времена хората всеки миг са били изправени пред опасност и беди; но не са имали време да хленчат. Бедствието и смъртта не са отстъпвали от прага им, но те са ги срещали с презрение. А ние си стоим сега в удобните, защитени вили и се мъчим да превърнем драскотините си в рани. Всяко главоболие се превръща в агония, всяка сърдечна мъка — в трагедия. На Шекспир са му били нужни един убит баща, една удавена любима, безчестена майка, дух и един заклан министър, за да възбуди душевната буря у Хамлет, а на един второстепенен съвременен поет му стигат сръдните на една обидена хористка и временното спадане на фондовата борса.

Колкото по-лек и спокоен става животът, толкова по-сериозно го посрещаме ние. Гребците на Одисей еднакво весело са срещали и бурята, и слънчевия зрак. Ние, съвременните моряци, сме станали по-чувствителни. На слънце ни е горещо, от дъжда ни става студено и надигаме вой до небесата.

Превод: Красимира Тодорова