Емил Чоран: Човек забравя болката, но никога унижението

"Аз, разбира се, не правя нищо. Но аз виждам часовете да отминават – то струва повече от това да се опитвам да ги запълвам."

"Открай време Бог избира всичко за нас, дори и вратовръзките, които носим."

"Ако Адам беше щастлив в любовта, сигурно щеше да ни спести Историята."

"Човек забравя болката, но никога унижението."

"Вярвам в спасението на човечеството, както и в бъдещето на цианкалия."

"Една религия си отива едва когато нейните противници се опитват да запазят целостта й."

"Светът не е нищо друго освен едно вездесъщо Никъде. Ето защо никога не можеш да потеглиш нанякъде."

"Изглежда, че ползата от паметта е само една – дава ни възможност да съжаляваме."

"Като човек, роден на този свят с обикновена душа, аз си поисках друга душа – от музика – и така започнаха моите невъобразими мъки… "

"Ако нямах свободата да завърша живота си чрез самоубийство, щях отдавна да съм се застрелял."

"Музиката е пристан за изпепелените от щастие души."

"Наблюдавам с ужас как омразата ми към хората отслабва, а тя бе последната ми връзка с тях."

"Продължаваме да обичаме. Все пак! Да това „все пак“ покрива Безкрая."

"Ако Ной притежаваше дара на пророк, сигурно би издънил ковчега."

"Самотата ме изпълва до такава степен, че и най-незначителната среща е изпитание за мен."

"Историята е динамизмът на жертвите."

"Упадъкът на паметта те прави метафизик."

"Циганите са наистина избран народ. Те не носят отговорност за никое събитие, за никоя институция. Техният триумф се дължи на старанието нищо да не основават и за нищо да не се грижат."

"Човек – това вечно недоволно животно. Всяка негова дума или жест имат стойността на симптом.

"Това, което прави метрополиите толкова тъжни, е обстоятелството, че всеки иска да е щастлив, а изгледът за това се снижава в същата степен, в която нарастват желанията. Търсенето на щастие е признак за отдалечеността от небето, то показва степента на човешкото падение. Защо тогава да ни учудва, че Париж е най-отдалеченото от рая място?"

Емил Чоран (8 април 1911 г. - 20 юни 1995 г.) е румънски философ и есеист.

Емил учи в гимназия в Сибиу, а през 1928 г. заминава да следва философия в Букурещкия университет. Към началото на 30-те години се утвърждава като един от талантите на румънската литература. През 1933 г. специализира в Берлинския университет. Пише първата си книга Pe culmile disperǎrii (По върховете на отчаянието) в 1934 г. За кратко е гимназиален учител по философия в Брашов (1936 – 1937 г.), а през 1937 г. получава стипендия, за да замине във Франция и да напише там своята докторска теза. Дисертацията остава ненаписана – вместо това Чоран пътува из страната и усъвършенства своя френски. След Втората световна война решава да остане окончателно във Франция, вместо да се завърне в родината.

Спечелва си неприязънта на комунистическата власт – творбите му биват забранени в Румъния и въобще в Източна Европа. Издава първата си френска книга Précis de décomposition (Наръчник по разложение) в издателство Галимар през 1949 г.

Поддържа силна връзка с другите известни представители на румънската диаспора в Париж – Йожен Йонеско и Мирча Елиаде. Дълго време не бива признат и остава в сянката на други фигури от френския интелектуален живот, като Жан-Пол Сартр и Албер Камю. Добива популярност едва към края на живота си и получава достойно признание като една от големите фигури във френската и румънската култура на 20 век. Почива на 17 юни 1995 г. в парижка болница, след продължително заболяване от Алцхаймер.

В мазето на жилището, което е обитавал, са открити множество ръкописи, главно чернови, но те остават слабо проучени, тъй като стават предмет на съдебен спор, приключил едва в 2011 г. В същата година, 100-годишен юбилей от неговото раждане, биват проведени няколко конференции посветени на неговото творчество, вкл. и в София.