Коледни пости - Ден 14:
Героите заслужават награда. Най- трудните битки са със самия себе си.

Днес, ден 14, е повод за малък празник и с удоволствие си подарявам един чуден постен, но много какаов, сладкиш. Рецептата можете после да си запишете от тук. Сега като постим, не означава да се лишим от безценното какао!

Поводът за празник може да не изглежда нещо кой знае какво, но за мен значи много. Снощи бях на едно събиране с хора, част от които познавам добре, друга част – не чак толкова. И само един или двама знаеха изобщо за постенето и цялата история около него. Та на масата имаше предварително поръчана храна, която разбира се, не беше изобщо и на милиметър от постното или дори здравословното – пържени неща, полуфабрикатени пилешки и картофени произведения. Меснати дреболии и хапки. Това не ме впечатли особено, обикновено в бар&динър заведенията това се харесва най- много. Но не за това става дума толкова.

Още със сядането ми на масата се подметна темата, и то от близък, как аз постя и защо изобщо го правя. И тази ненужна за повода, за който се бяхме събрали, реплика „повлече крак” на цяла вълна от внимание. „Ама защо?”, „Чак толкова ли си религиозна?”, „И какво, мръвки не ядеш и сирене също?”, „Ами той поста и за леглото се отнася и там ли постиш?”. Всякакви такива реплики, които ме засипаха от всички страни.

Не вярвам да има човек, който обича да бъде нападан. Казвам именно "нападан", защото никой не ме попита с интерес, какво все пак ям, има ли вкусни неща в поста, как се чувствам физически дори, изобщо чисто любознание и желание да вникнеш, а не веднага да отхвърлиш, само защото не го разбираш. И да си призная за момент бях силно изкушена да извадя и аз бойната секира на острия ми език и да почна наред.

Но! Казвам си аз: "Защо да го правя?" Защо да се гневя на всички тях, само защото не искат да ме разберат, а напротив – опитват се да ме разубедят и дори да се надсмеят. И замълчах просто. Тогава те се развихриха. Вече ме досмешава, като си спомня. Напомних аз накрая, за какво сме се събрали – трябваше да организираме едно културно мероприятие и да се обсъдят всъщност много по– важни теми, отколкото е постенето на моята особа.

Странно беше всичко това, скоро темата вече не беше интересна, може би защото и не понечих да се защитавам, и се заловихме за работа. Но важното за мен беше лекотата с която се отказах от гнева си. В смисъл такъв, че обикновено "не си оставям магарето в калта", както се казва, и не съм оставала длъжна на никой за остри реплики, щом усещам, че съм права и трябва да защитавам нещо. А сега просто замълчах и трябва да призная на моменти се забавлявах. И макар и тази кауза да имаше нужда от защита, аз се отказах от нея. Защото е безсмислено да убеждавам десет човека едновременно, които явно са предубедени и защото поводът да се съберем не беше този, а един такъв спор би опорочило всичко.

Промяната за мен беше огромна, защото устата ми понякога наистина е голяма и в личен план изговарям много ненужни думи, за които после си давам сметка, че са наранявали дори.



Ако нечии думи предизвикат гняв в нас, първият импулс е да му се поддадем.Пак от гордост. И гневът сам по себе си завихря бесни спирали от човек на човек, докато накрая не задълбае до наистина болезнените думи, които само най- близките намираме едни за други. Които нараняват най- силно. И с всяка гневна реакция, стигаме все по- навътре и навътре в територии, които трябва да останат непознати за хора, които се обичат.



Tова показва силата, с която сме превъзмогнали гневливото дяволче, нашепващо на ушенце: „върни си ги сега, хайде, трябва последната дума да е твоята” И ако го послушаме тази последна дума ще е зла. И после всички съжаляваме за казаното.

Така в моите очи напълно заслужих този сладкиш и го споделям с вас и следобедното си кафе. Не пропускайте да се самонаграждавате за някоя вътрешна победа, макар само вие да си знаете, каква битка сте водили. Тези борби са наистина героични, а наградата е повече от заслужена.

Ако искате да проследите заедно с мен Коледните ми пости ден по ден, заповядайте тук