Обичам двама!

Възможно ли е да обичаме двама мъже едновременно? Тези, които не са попадали в подобна ситуация ще отговорят категорично и съвсем автоматично „Не!”. Дори яростно ще осъдят „подобно поведение”. И това е напълно разбираемо – още от съвсем малки сме възпитавани в идеала на моногамните отношения от своите близки, детските приказките, цялото общество.

И така всички приемаме безусловно, че истинската любов предполага абсолютна вярност между партньорите. Това означава, че се надяваме да срещнем човек, който може да ни даде всичко, от което се нуждаем в любовта. Реалността обаче рядко оправдава тези идеалистични очаквания и в повечето случаи се свързваме с човек, които споделя само част от нашите вълнения, интереси и светоглед. Въпреки това решаваме, че и това е нещо и се примиряваме, дори сме щастливи. Но само до деня, когато срещнем вълнуващ мъж, който притежава всички онези качества, които търсим, но липсват на нашия „официален” избраник.

Оттук нататък сърцето взема властта и всички протести на „здравия” разум остават глас в пустиня. Така, докато един ден не осъзнаем, че сме станали главно действащо лице в любовен триъгълник. Само дето усещането съвсем не е такова, каквото сме си представяли на теория. Не се чувстваме нито като долна мръсница, която хладнокръвно изневерява на прекрасния си съпруг, нито като истинска щастливка, глезена и обожавана от двама мъже. По-скоро сме потресени и объркани от това, което се случва с нас, от това, че целият ни спокоен и подреден живот изведнъж рухва, а ние сме изправени пред непосилен избор.

Непосилен, защото новата ни любов не може да замени старата, както и обратното. Всеки един от нашите двама мъже ни дава точно това, което другият не може. Как да избираш между страстното вдъхновение и изпълнената с нежна грижа сигурност? Все едно да решиш, кой крак ти трябва повече – левия или десния. Който и от двата да отрежеш, все ще се осакатиш. Така е и когато обичаме двама мъже – с който и да се разделим, ще се почувстваме ограбени, самотни, опустошени...

И макар със сърцето си да чувстваме именно това, разумът ни продължава да настоява, че едната любов е „правилна”, а другата не. Близки и приятели ни молят да се осъзнаем, да не съсипваме живота си, уверяват ни, че тази страст ще премине и затова е по-добре да я задушим още сега. Към това се прибавя и болката на мъжа, с които ни свързват дълги години, наситени със скъпи спомени. За него случващото се е Ад, но за нас Ада е не по-малък – каквото и решение да вземем, някои ще страда, включително и ние самите.

Трудно се издържа дълго на подобно напрежение. Уморени от крайните емоции и чувството за вина най-често прекратяваме едните отношения. Но независимо дали ще се опитаме да възкресим старата си връзка или ще се впуснем през глава в неизвестното с новия си любим, сянката на този, който ни липсва, ще продължава да смущава душевния ни покой. Защото, жертвайки половината си сърце, можем да бъдем щастливи само наполовина. Развръзката не е оптимистична, но ще ни накара да осъзнаем много неща, включително и собствените си желания. А това със сигурност ще направи любовният ни живот по-пълноценен.