Четенето като опияняващо удоволствие

Скъпи ученици, зная, че нямате много време за четене на книги. Сигурно си мислите, че това е скучно и самотно занимание за разлика от дискотеката. Докато чете, на човек не може да му се случи нищо интересно. Никой няма да ви застреля, защото сте харесали книгата, която той харесва. Не съм чувал и да стават масови сбивания за това, че някои предпочитат Елиът, а други не го понасят. Няма да чуете поздрав за момчето от трета маса (в читалнята) и неговата дама с нашумелия монолог на Разколников от хита на Достоевски „Престъпление и наказание“.

Но ако си представите четенето като опияняващо удоволствие, всичко става съвсем друго. В бара може да си поръчате 100 страници Джойс и 25 страници Кафка (все пак той е по-силен). Да не говорим за Хемингуей и Фицджералд, от които се поръчват направо цели глави. Всеки си поръчва любимия автор. Барманът също от време на време прочита по някоя страница. И тъкмо сте свършили парите, но ви се чете още, и се появява някой непознат благодетел и казва: „Дай на всички по 50 страници от Селинджър. Днес аз черпя. Имам повод.“ А какъв е поводът? Човекът с широките пръсти е спечелил на лотария събраните съчинения на Дикенс с оригинални илюстрации. Всички са усмихнати и радостни. Двамата старци в ъгъла се смеят шумно. Ами разбира се - и двамата четат Швейк. Богатият господин вляво от бара чете Шекспир и си разрежда с литературен анализ. Но това са луксове, които не всеки може да си позволи. Най-зле са скитниците без пукната пара, които могат да разчитат само на някой безплатно подхвърлен том от Маркс или Ленин - все неща неприятни за четене и неводещи до опиянение. Не дай си боже да прочетат стихотворение за партията от български автор. Тогава токсикологията не им мърда.

Но да се върнем в бара и да видим какво става там. Някои вече са чели прекалено много. Ето, високият младеж в ъгъла плаче и крещи, че животът е безсмислен и му се повдига от толкова много Камю. А седналата до него хубава блондинка, явно прекалила с Мопасан, го гледа влажно и се опитва да го целуне. Възрастният мъж зад тях, очевидно закоравял читател, смесва Толстой с Набоков, за да понесе по-лесно „Ана Каренина“. По-нататък е тоалетната. Старицата, която събира таксата, естествено чете вестник. Самата тоалетна е заета. Там пристрастените четат Буковски и Керуак, след което излизат с променени зеници. Сред читателите има, разбира се, и такива, които нищо не разбират от литература и спокойно може да им пробутат списание „Наш дом“ вместо Балзак или „Ръководство по охрана на труда“ вместо „Жерминал“ на Зола. Те, разбира се, и разводнен текст няма да усетят и с часове могат да четат „Отнесени от вихъра“, мислейки я за „Кама сутра“. Всички други нещастници, които нямат пари за четене, пишат в близкото бинго цифри или решават кръстословици. Разбира се, и с четенето не бива да се прекалява, защото може да ви се увеличи мозъкът и тогава няма спасение. Сутрин, докато не прочетете едно малко хайку, ръцете ви ще треперят и светът ще ви изглежда чужд и враждебен. И така докато върнете прочетените книги и съберете пари за нова. Ако нямате пари за цяла книга, едно литературно списание също върши работа. Вземете ли заем, може дори да купите нещо от Нобелов лауреат. Но да не мечтаем. При тези цени на книгите единственото, което остава, е да си изрязвате стари вестници, докато получите домашно четиво. И тук се крият опасности - лошите текстове с много курсив водят до ослепяване.

Отказването от четене е много трудно, почти невъзможно. Но все пак можете да опитате като от силни минете на слаби текстове и накрая на напълно безвредни вестници, партийни програми и предизборни обещания. Така ще стигнете до отвращение от четенето.

Людмил Станев е роден на 11 август 1959 г., живее във Варна. Лекар по образование и професия, той е написал разнообразни по жанр творби, по известните измежду които са „Ненакърнимо“ (1998), „Малка нощна приказка“ (1998), „Неприятният татарин“ (2003), „По-малко“ (2004), „Няма такава книга“ (2004), „Приятели мои“ (2008), „Няма такава книга и други разкази“ (2010), „Рязко“ (2015)