Есен в Странджа - II

Вторият ден от пребиваването ми в Странджа е все така слънчев и топъл – идеален както за горски разходки, така и за снимки. Аз обаче първо искам да разгледам църквата „ Св. Димитър”. Затворена е, но на портата има обнадеждаваща бележка с името и телефона на уредничката. Звъня, макар донякъде примирена, че тактично ще ми откажат, заради почивния ден, обедното време или селската работа. Отсреща обаче ми отговаря много приветлива жена, която казва, че до 5 мин. ще бъде тук. През това време разглеждам църквата – съвсем невзрачна и схлупена на вид, но от събраната информация, знам че това е съвсем привидно. Тя е уникална с това, че е построена на мястото на древен храм на Зевс-Дионис, а жертвеникът на езическия бог съвсем не е разрушен, а е вкопан в църковния олтар.

Жената пристига в уреченото време и отваря портите. Влизам в църквата и погледа ми започва да шари в помещението, но олтара е плътно затворен, а уредничката изглежда няма ангажимент да изнася беседи. Все пак я питам за жертвеника на Зевс-Дионис и изведнъж лицето й се оживява – явно, заради моя интерес. И започва да разказва...Няма как да видя олтара, тъй като в момента църквата е действаща, но жената ни показва снимка на жертвеника и превод на надписа. Селото няма свещеник, но при специални поводи тук приижда един, които обслужва още 18 села.

Кога точно е построен християнския храм не се знае – няма никакви документи, но по архитектурата може да се предположи, че е това се случило през 15-16 век. „Св. Димитър” напълно отговаря на тогавашните изисквания на османската власт, църквата на не бъде по-висока от мюсюлманин яхнал кон. Затова половината от сградата е вкопана в земята, а другата визуално е била снижена от дългата, скосена стряха, която налагала на вярващите да се наведат, за да влязат в храма. Когато през 70-те години започват проучванията на църквата, стряхата е отрязана, за да се открие фасадата на сградата, но резултатът е съмнителен. „Св. Димитър” губи голямна част от своята самобитност, а фасадата така или иначе не привлича вниманието с нищо.


Постепенно разговорът преминава от църквата към типичната странджанска архитектура. Традиционните къщи тук имат два етажа. Първият е предназначен за животните и е измазан или изграден от камък. Вторият – за хората, е изцяло от дърво, а към него води задължителната външна стълба. Състои се от едно голямо основно помещение, където се събира цялото семейство, а допълнителната „вътрешната стая” съвсем не е създадена за интимно осамотяване на възрастните, а за съхранение на хранителни продукти. За това пък традиционната странджанска къща разполага с революционни за времето си удобства – така нареченият от уредничката „аеро клозет”, който е вграден във втория етаж. Там живущите, както и днес, се облекчавали без да напускат дома, с тази разлика че екскрементите претърпявали няколко метра свободно падане, преди да достигнат фекалната яма, изкопана точно отдолу. До оригиналния клозет се намира и мивка, където се пере и мие домакинската посуда.

Накрая уредничката въздъхва, че в селото вече къщите са много повече от хората, затова част от тях, макар и обявени за паметници на културата, се рушат. Постоянните жители наброяват не повече от 30, но лятото се увеличават и до 50. Иначе по улиците на Бръшлян кипи усилена строителна дейност, но сградите, които се вдигат няма да увеличат населението на селото, а само неговите посетители, тъй като са предназначени за настаняване. Време е обаче да напускам селото, тъй като есенните дни са къси, а оставащото времето за разходка в планината – твърде кратко.