Настъпва нов ден

Настъпва нов ден. И свети Слънцето, защото това е нещото, което трябва да прави, за да остане Слънце. А хората гледали към това, което то осветявало с лъчите си, а не към това, което всъщност е. Та кой иска да гледа към Слънцето - това е толкова болезнено заслепяващо! И защо то осветява недостатъците от земния свят толкова натрапчиво и дразнещо?!

Все пак, когато някой се опитал да погледне право към Слънцето, усещал болката от заслепяването в очите си, но бързо след това и онази топлина, която то споделя само със смелите от нас. Защото Слънцето не само свети, но и грее за всеки, който се осмелява да го поиска.

Ние сме създания, търсещи и даващи топлина цял живот. Ние можем да греем, заслепяваме, даряваме с топлина и с болка тези, които са готови да го поискат. Също както Слънцето - такива сме ние. Нито повече, нито по-малко сме...

Настъпва нов ден. И Слънцето отново прави това, което прави най-добре. И всеки нов изгрев и залез са времето, в което то спира да заслепява болезнено, но спира и да ни стопля истински. В тези мигове хората имат единствено себе си - за да бъдат болезнени... за да са стоплящи... за да са в това заедно...