Пенчо Славейков в очите на Мара Белчева

Пенчо Славейков познава Мара Белчева от малка, но когато я среща отново, след поредното пътуване в чужбина, тя е млада дама, красива, с обноски, чувствителност и...за негова изненада - интелект и мнение, дори с поетически наклонности. По-късно, благодарение на неговото поощрение, тя показва силен талант. Мара Белчева остава вдовица едва на 23 години и когато среща Пенчо Славейков, тя е желана партия, близка на двора, на отбраното общество. Но вместо да се свърже с изгодна за нея партия, тя избира по-възрастния от нея, грозноват, с недъг поет. Тя пише:

"Беше майски следобед 1903 г.. Мой роднина доведе у дома Пенча. Не бях го виждала с години и чувах сегиз-тогиз смътни думи за него. Бил мълчалив... Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума... Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на приличието, а понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога не виждала ножица... След няколко дни това същото се повтори, после потрети. Определените от по-напред дни станаха неопределени. А денят на заминаването се изгуби измежду горещите дни на прашното софийско лято."

"Нашата дружба с Пенча беше дружба на мисълта; дружба на подялба на литературни и художествени впечатления или на впечатления от живота, които водят към изкуството…"



"Пенчо лелееше в душата си живата необходимост да ми доверява всичките си мисли и впечатления /скриваше старателно само тези, които бяха пропити с горчивина и мъка/. И когато ни делеше разстояние, той ми се доверяваше чрез писмата си със същия тон, със същата живост, същия хумор, както когато ми говореше…

А Пенчо Славейков пише на Мара Белчева:

“Родени един за друг, копнели един за друг, нас ни служи за щастие неволята на сърцата, след дълго и дълго пилигримство, за щастие, непонятно за нищите духом, за венчаните в църква, а развенчани в душите си. И когато друг би гледал в теб жената и би те искал като такава, моят поглед дири наслада в твоята душа и е честита да я намери там. И целувките ни аз не съм чувствал освен като съюз на душите."

Пенчо Славейков - един поет, изпреварил времето си