Коледни пости - Ден 38:
Кога семейният кръговрат се завърта. Коледа - крайно необходима.

Вече сме в очакване на Коледа. Уговаряме се с роднини, кой кога пристига, кой какво ще донесе за Бъдни вечер. Подаръците са под елхата и във въздуха, у нас поне, се носи дъх на меденки и на кекс с лимонови корички.

Над вчерашните си гъби правя списък за последни покупки преди изготвянето на менюто. Като спец по сармите, те ще са от мен, от майка ми тиквеника, от свекървата пълнените чушки, тя ще омеси и питката. Не успях аз да хвана квас...Ще опитвам пак и пак, докато завъдя тази живинка и у нас. Другото се нарежда само – сушените плодове, ядките, останала символика на трапезата.



Минаха коледните партита и цялата лудница, мина гласенето на тоалети, скъсаните чорапогащници, придвижването между училище, ясла и разни зали за мероприятия. Време е за почивка и тишина.

Тази година ще се постарая да свърша всичко необходимо по- рано и да усетя Коледа напълно. Не искам да бързам и припирам, искам спокойствие и мир. Винаги нещо може да се обърка в последния момент, но докато сме здрави, на два крака и с разума си – какво толкова лошо може да се случи.

Вчера гледах, в магазина продават готови сарми, чушки, ошав, с две думи, всичко традиционно за Бъдни вечер. Нагласено в кутийки, оразмерено в правилни разфасовки. Като за един човек, една порция. Това е много тъжно, а щом пазарът го предлага, значи някой все някъде го търси. Можете ли да си представите Коледа, далеч от дома, от близките, сами нейде, без топла храна. Да си купите една ето такава порция и да я изядете сами в нощта преди Коледа. Аз не мога.



Колко тъжни са тези сърми и чушки, колко самотни изглеждат в пластмасовата си опаковка. А не – дъхащи от фурната, топли и цялата къща да е изпълнена от аромата им. Децата да се мотаят в краката ти, да се сдърпват за курабийка. Някоя леля да дава съвети от сорта: „Те твоите хубави станали, ама чакай да ти кажа, как стават по- хубави”.



И доброто, и лошо, което върви с него. И радостта от това, че ни има един за друг, и болката, която си причиняваме с думи и жестове понякога. Да гледаш как растат децата и се отдалечават от теб, стават самостоятелни и можещи сами, и в същото време да усещаш ка се доближаваш до родителите си, започваш да ги разбираш и дори - харесваш. Чувството за семейна цялост не бива да се случва само около празниците, когато от нас се очаква да се събираме и търсим, „защото така е редно”. То трябва да е ежедневно присъствие около нас, една аура, породена от простия факт, че не си сам на този свят, имаш някой зад гърба си и някой, в чиито вени тече твоята кръв. Място, където винаги можеш да се върнеш и място, което да създаваш за следващите след теб.



Да им простим недостатъците и грешките, необмислените думи и непохватните изрази на привързаност. Никога не можем да сме сигурни какво се крие зад тях, никога не можем да знаем под безобидните на пръв поглед неща, какви героични битки са се водили, какви демони са прогонвани. Да простим на порасналите си деца, за това, че се мислят за безсмъртни в младостта си. Че ни отблъскват и тръшват врати пред лицето ни. Те са млади, като всички преди тях – и те ще научат уроците си и ще разберат какво е да си родител.



Че не се обаждаме по- често на родителите си. Че сме груби и искаме понякога да ни оставят на мира. Да си простим заради нямането на време за собствените си деца, че ги пренебрегваме в името на неща, които те не могат да разберат още. Но един ден ще го направят и ще застанат на нашето място. А кръговратът ще направи още едно завъртане.



За едни – да усетят могъществото на семейния кръговрат, за други – да си пожелаят над пластмасова кутия с постни сарми да не бъдат сами на Коледа. А нима желанията на Коледа не се сбъдват?

Ако искате да проследите Коледните пости ден по ден, заповядайте тук.

А тук можете да разберете как да участвате в играта "Помагам на Цвети от Hera.bg"