Когато разпериш ръце за прегръдка

Забелязала съм, че в седмици преди рождения ми ден...всичко във времето се движи различно. Материята, срещите, не/смислите, думите. Като нещо, което си срещал, но не помниш откъде. Къде със свито от ужас сърце. Къде с чистородна радост.

Всичко около тази дата връхлита с такава сила, че назад във времето си мислех, че в очакването си...създавам намирания. Игра на ума. Разбира се...като всеки нормален човек съм обмисляла варианта, че ги търся подсъзнателно. Но сгъстяването е толкова силно, че просто престанах да ги мисля. И да ги приемам за нормално по това време. Наблюдавайки. Будно. Чувствайки. В това време...това само можеш да направиш.
Вървях вчера с приятел, когато от земята на плочките между пясъчните фуги нещо много малко, но много силно проблесна в очите ми. Така ме изненада тази светлина, че инстинктивно го докоснах с пръст. И излезе това.

Аз в християнския смисъл на Господ не съм убедена. Най- малко не съм кръстена. Но вярвам, че когато разпериш ръце за прегръдка... тя не трябва да е удобен другиму начин да те разпъне на кръст. Към всеки, който може да "свети", когато го погледна...с тази Вяра пристъпвам. Друга да бъда не мога. Изборът оставям на другите.