Поприкрий си сърцето

Поприкрий си сърцето! Всеки има тревоги и грижи
и над всеки в небето на безкрайни гердани се нижат
гръмотевици, птици, снежинки и пух от тополи,
всеки знае какво е тъга и възторг, че е пролет,
всеки все пак е сам и протяга надежди и думи,
и се свива от срам, и се прави на храбър и умен.
Няма нужда и ти да добавяш към общата врява
и въздишка, и паника, че остаряваш,
и – обиден сирак – да посягаш с юмрук към звездите,
да жужиш за вкуса на меда, и кръвта да опиташ.
За какво е това безразборно и бурно споделяне?
Ти си градско дете на пазар сред животни и селяни,
ти си хлебна троха, изтървана в завод за машини,
ти си пътник и много далеч е родината.
Ти си чужд, неуместен – и пак си еднакъв със всички,
ти си звук, изговорен погрешно, но звук си от сричка.
То е толкова ясно и толкова неразбираемо –
че животът е твой, ала само за малко назаем.
По-добре помълчи. Съзерцавай. Гушни си детето.
Между хора бъди, но все пак поприкрий си сърцето.