Не точица, удивителна искам да бъда!

"Ослепях от много думи, оглушах от тъмнина/Мойто тяло ми е тясно, ще се сгъна в точица." – този рефрен се запечата в съзнанието ми от песента на Nasekomix към филма „Източни пиеси”. И колкото повече си тананиках мелодията, и колкото повече научавах текста, толкова повече недоумявах - защо му е на някого да се сгъва в точица?

Не пропускаме ли много възможности, когато се свиваме? Незабележим трябва да е фон дьо тенът на лицето, космодискът под дрехите или пък шините на зъбите. Но цял човек! И изобщо как да ни забележат – в работата, в бара, на улицата, ако се правим на незабележими точици?

Често докато мълчаливо се притесняваме, изпускаме добрите възможности за реализация. А смелостта е като апетита. Но вместо с яденето, идва с рискуването. И колкото по-често рискуваме като казваме мнението си, като си търсим правата, като спорим с някого, ако не е прав, толкова по-смели ставаме. Не е проява на неуважение, ако се посочат грешките на колега, който е с по-дълъг стаж. Но реплика от типа „Подозирам, че системният администратор краде от RAM паметта на компютъра ми и си я ползва вкъщи”, не бива да бъде отминавана с мълчание. Ако имаш нужния опит и знаеш какво е RAM памет, с едно разяснение по темата можеш само да блеснеш.

Свитостта и срамежливостта имат и своя цвят. Облечената в обикновена сива блуза и джинси асистентката в офиса няма да бъде забелязана дори да върши много работа. Но само едно минаване по коридора на колежката й с шумни високи токчета и червена рокля е сигнал за всички, че тя е там, виждат я, забелязват работата й дори да е малко, търсят контакт с нея. Червеният цвят издава страст, енергичност и пламенност. Логично е работодателят да търси именно такова отношение към работата у подчинените си. Силни цветове са също лилавото, зеленото и оранжевото. Звънтящите и обемни аксесоари също привличат погледа. А след погледа защо не и повишението.

На другия полюс е мисълта – „Всички гледат мен.” Определено хората на партито си имат по-интересни занимания от това да се втренчат в някого и да чакат той да се изложи. И дори когато си шушукат, не е задължително да обсъждат точно теб. Терзанието от тази мисъл е по-лошо дори от най-комичното излагане. Започването на изречението с „Малко съм притеснена в момента, но...”, дава известна преднина и печели симпатии. Все пак свенливост в малки дози може да е дори очарователна. За да ни забележат където и да било, правилното артикулиране и умерено високото говорене също са важни. И най-свежата идея няма как да бъде възприета, ако е изречена тихо, с притеснено заекване, с много хъмкане и мънкане.

Ако постоянното преглъщаме обиди и пренебрежение и таим нещата вътре в себе си, рисуваме да си навлечем и здравословни проблеми. Насъбраното вътрешно напрежение повишава кръвното налягане и разклаща нервната система.

Нещата, които си заслужава да кажеш, вместо да мълчиш:

в офиса
„Казвам се Росица, не девойче, не и Хей.”
„Престанете да мъкнете купища дискети, има малки, компактни флашки.”
„Повече няма да върша твоята работа!”
„Има по-добър и лесен начин това да бъде направено.”
„Разбира се, че мога да обработя тази снимка. Владея още много програми.”

в клуба:
„Да танцуваме, защо пък не!”
„Хайде по още едно.”
„Сериозно си се объркал - няма да дойда с теб у вас и точка!”

в автобуса
„Може ли да намалите радиото си? Не всички обичат чалга.”
„Бихте ли се легитимирали? ” (към контрольора)

на приятелките
„Не съм М, размер S съм.”
„Старото ти сако е хубаво, но не благодаря, не го искам.”
„Не!”

Времето на момиченцата, които притеснено рият краче в пясъка, отмина. Вместо да се свиваме в точица, по-добре да се разгърнем в Удивителни!