Въображаемите ни врагове

Често виждаме в другите онова, от което се плашим в себе си, но рядко си го признаваме. Не е лесно да търсиш врага вместо отвън, отвътре. Освен това, в замяна на трудностите свързани с подобно начинание, за него не се предлага никаква награда - само едно приятелско потупване от нас самите и надеждата, че сме направили света малко по-смирен.

Животът, другите и всичко останало са най-често срещаните категории, на които обичаме да залепваме етикет „враг“ и гордо да отвръщаме глава от тях с намусеното “Това е извън мен!”. Колкото по-неопределени и широки са те, толкова по-лесно е да натикаме всякакви проблеми и несгоди в тях.

Животът, другите и всичко останало ...
Някои хора трудно си представят живота без идеята, че там някъде съществува невидим враг, който владее световната конспирация и по цял ден чертае плановете за таен заговор срещу цялото човечество и в частност срещу тях. Ако не е някой, то нещо все пречи на тези, които не искат да подредят собствената си градинка, преди да погледат с повдигната вежда към нечия чужда.

И ако да се обвинява „живота“ все пак е специалитет на най-черногледите, следва не толкова генерализиращата категория - „другите“. Другите са много удобен враг. Те все ни пречат, дразнят, водят малките си войни с нас, търсят надмощие и се борят за територия. Все нещо не им достига, за да бъдат онези други, които “заслужаваме”. Точно тук е и повратната точка на възприемането ни на околните. Не ли по-скоро това, което заслужаваме едно себе си, което си гледа в пътя, без да надзърта постоянно в чинията на другия, пък макар и той да се опитва да я хвърли по нас?

И накрая, за да бъде врагът съвсем удобен, т.е. свободен от всякаква конкретика, се прибягва до “всичко”. “Всичко е срещу мен” е обикновено реториката на хората, които много държат на принципа “Който не е с мен е против мен”. А иначе кое всичко, чие всичко? Тези въпроси си остават неразрешени, за да не се опетни идеално конструирания образ на външния враг, който пречи на себеосъществяването.


Врагът не е пред портите, а пред огледалото
Вярно, един от начините да се вкопчиш в самоопределението си е да си намериш удобен враг, от когото оттласквайки се (отричайки се) да дефинираш самия себе си. Обвиняването на “другите” опростява нещата и свежда обкръжаващото ни до някаква статична картина, върху която сме поставили вечни етикети - шефът е ужасен, изискванията са непосилни, този човек е лош.
Ако трябва да бъдем честни към себе си обаче ситуациите в живота никога не са толкова ясни, нито ролите са отредени веднъж завинаги - всички взаимовръзки се изграждат и разрушават с активното участие на всяка една от страните в тях.

Неудобната истина
За никого не е тайна, че ние самите можем да си попречим както никой друг. И никой “враг” не може да ни саботира, така както ние можем. Колкото и клиширано да звучи това, малцина са тези, които разбират истински, че най-големият враг е единствено отказът ни да вземем нещата в свои ръце и да се преборим с вътрешното си убеждение, че не заслужаваме живота, който искаме.

Защото каквото сам си построиш/разрушиш никой не може да ти построи/разруши.