Професия "Домакиня"

Имало времена, когато никой не се е замислял над това – „Професия – домакиня”. И че жената изобщо може да има професия. Когато било ясно, че е добре за нея тя да е именно такава цял живот – от дете да се приучава към съвестно изпълняване на „професионалните си задължения” и да предава опита напред над женското потомство, евентуално да бъде строг съдник над отклонилите се. Говорим за 50-те години, но някъде другаде. Защото у нас, социалистическата жена е била активен труженик, стожер не само на семейството, но на индустрията и селското стопанство. Все пак, първичната й природа, качества, пряко произтичащи от пола, и възпитанието, й отреждат тази роля за главна във филма „Ролята на жената в обществото”.

И когато се затръби за еманципация, равноправие, за отхвърляне на мъжкото господство в обществения, политически и какъвто и да е живот, о, тогава „домакиня” стана много мръсна дума. Работещите жени, независимите жени, те натириха „жената, която само си седи в къщи и гледа децата” в последната дупка на социалната решетка. Колко по- престижно е да изкарваш сам парите си, да си независим в поведението си, да имаш своето ценно място в обществото - наравно с мъжете. Така е, тези жени постигнаха много. Те работят, съзнателно или не, и за вдъхновение на много други, а това е благородна задача, един вид - мисионерска. Една жена трябва да знае, че има право на избор, как да протече животът й, дори и това да е с етикет „стара мома без деца”. А домакинята през това време съвестно си върши задълженията, готви вкусно, изпира перфектно, поддържа изрядна чистота, обгрижва децата пълноценно и винаги намира време и усмивка за уморения от работа съпруг. „Ами да се оправя”, би казала нейната посестрима в делови костюм от отсрещния тротоар, „Това си е надробила”.

На нея не й хрумват обаче някои неща:

Тя няма избор. Липсата на избор понякога наистина е липса на избор. Тоест – една жена толкова упорито е възпитавана по един модел, че няма сетивата да открие друг. И това не е неин порок. Може би заслужава да получи и друг поглед, но може би няма очите да го види. Може би има жени, които не познават друго място за себе си в света – така е била майка й, така – баба й. Трудно е да се разбере отвън, но в селата и малките градове е точно така.

Тя всъщност не иска друго за себе си. Има много жени, които не блестят ( в техните си очи ) с особени възможности – нямат подходящо образование или социален статус, живеят в малък град без особени перспективи за младите жени и руслото, в което се впускат за тях не е затвор, а единственият живот, който могат да имат. И го искат. Защото понякога промяната изисква усилия и жертви, които не всеки е готов да плати.

Тя е достатъчно материално задоволена. Замислете се, основно финансите са мотив хората да работят. Това, че мъжът е финансов стожер на семейството, понякога е умишлено отстъпена роля. За много жени да се работи е уморително, ненужно пилеене на време. Може да пазаруват, да ходят на почивка, да се срещат с приятелки, много, много по- смислени дейности. И това също не бива да е осъдително – всеки живее живота си, както намери за добре и както обстоятелствата го позволяват.

Тя взима много на сериозно майчинството. А това изобщо не е незначителен аргумент днешни дни. На фона на общото безхаберие към възпитанието и отглеждането на дете, има жени, които много се вживяват в тази роля. Дори я приемат за мисия. Склонни са да пренебрегнат своите нужди, в името на едно пълноценно, здраво детство. Отричат яслите и детските градини, но не спират да водят децата на площадки, занимания, спорт и какво ли не – пишат домашни, гледат всеотдайно болните мъници и им дават пълното възможно разнообразие на живота.

А има и такива работещи жени, които, тайно или явно, завиждат на домакините. Ако не им се налагаше да попълва семейния бюджет, много от тях със сигурност си представят живот в розово между четирите стени на жилището си. Да си гледат телевизия, да си бъркат кексове, да пуснат една прахосмукачка и да стане време да се взимат децата от училище, пазаруване или друго подобно приключение. Какъв чудесен ден е това, в сравнение с кисел шеф, трафика рано сутрин, неприятните колеги и досадната работа.

И тук идва една ужасна заблуда – че да си домакиня всъщност е много лесно и всеки го може, само да има тази ( финансова ) възможност. Че денят се изчерпва с няколко задължения и после – кой каквото му е на сърце. Това изобщо не е вярно.

Къщната работа НИКОГА не свършва. Домът е нескончаем източник на разхвърляност, прах, миене, чистене, гладене, пране и подреждането му. Тя е ужасно изморителна, неблагодарна, защото в най- добрия случай не бива да си личи, че е извършвана.

Да се грижиш за едно, какво остава за повече, деца – по цял ден – никак не е лесно. Шумът, игрите, храненето, търчането след тях. Грижата, когато са болни. Дейностите са толкова разнопосочни – от психолог и лекар през механик на играчки, та чак до ролята на някое екзотично животно.

Да си домакиня означава много често, но не е правило, да поизостанеш малко от света. Той все повече се свива, когато изпълняваш само тези задължения. Спираш да следиш новините, срещите с приятелки оредяват, контактите като цяло се ограничават, позанемаряваш външния вид, освен ако не си от тези съвършените, "отчаяни съпруги".

Защо се получава така, че мъжкият образ – глава на семейство – остава сравнително единен? Макар и да е поизпразнен от съдържание, защото днешното семейство значително промени характеристиките си. А женският образ е двубой или крехко примирие на домакинята срещу работещата жена? Защо позволяваме да се вписваме в роли, които сами противопоставяме? Да се балансира между двете – много трудно е. Изчислено е, че от 12 часовия активен ден, жената „бие” по часове труд мъжа във домакинстване, грижа за децата, грижа за дома, но се движи в неговия 8 часов работен ден. Е, много жени са принудени да съчетават и двете роли. И това вече ми се струва истинско геройство. Резултатът е равен. Но на каква цена?