Как да живеем с хронични болести?

Да бъдеш хронично болен звучи почти като доживотна присъда и много често страдащите от хронични заболявания се чувстват именно така – като осъдени да страдат и да влачат със себе си болестта, като тежък и неизбежен товар. Но има един тънък елемент, който лекарите нерядко пропускат или пренебрегват, а именно това, че когато чуем „присъдата“, неминуемо всичко се променя и тръгва рязко надолу, защото не само тялото ни е променено...

Светът ни се преобръща, преосмисляме приоритетите и целите си. Разбираме кое е истински важното. Възможно е да се мобилизираме да променим много неща в живота си, да извършим нещо отдавна планирано и отложено във времето, или да си поставим нови цели, да отделяме повече време на близките, семейството и приятелите си, ако сме били твърде заети с работа или пък да бъдем още по-упорити в начинанията си, като компенсация на влошеното си здраве, за да докажем, че все още има защо да живеем и че имаме какво да дадем. Можем да открием неподозирани страни у себе си, да станем по-добри, по-човечни и по-състрадателни, по-благородни и раздаващи се. Това е единият, безспорно по-добър вариант, като реакция на случващото се.

Също така обаче е възможно и да се депресираме или дори да се сринем психически.... да се чувстваме непълноценни и да ни се струва, че сме обречени. Бихме могли да драматизираме дори не много сериозната си и страшна диагноза, ако се поддадем на отчаянието или ако никога досега не сме се сблъсквали с хронични болести и не можем да приемем, че животът ни вече ще е друг – че ще изпитваме болки, че ще се налага да спазваме режими и ограничения, че ще трябва да се откажем от някои любими занимания или в най-лошия случай – ще сме неработоспособни и статични (ако сме лежащо болни, особено в болнична обстановка)… Трудно е да приемеш, че вчера си бил един, а утре друг, защото на практика не знаеш кой е този друг – той се явява непознат, с който искаш или не, трябва да се примириш.

Най-трудно е да приемем. Да приемем наличието на болестта като неизменна част от нас се оказва най-сложната задача и изисква време, за да свикнем и да се примирим. Докато това стане обаче, можем да се гневим на себе си, на съдбата, на докторите, на близките и изобщо на целия несправедлив и лош свят, който ни е причинил това. Можем да се питаме с какво сме го заслужили точно ние и защо много други, по-лоши от нас, нямат такива проблеми и са си живи и здрави, докато вие страдате.

Самата промяна в ежедневието ни, престоят ни у дома, болни и самотни, може да ни изолира до степен, в която нещастието да бъде наш постоянен спътник.
Преди да приемем болестта си и това, че тя няма да отмине през целия ни живот, трябва да преминем през собствения си гняв и озлобление. Трябва да спрем да се мразим и да мразим всичко и всички – здравите, които не ни разбират, лошите, на които се случва добро, Бог, че е допуснал това да ни се случи, докторите, че не могат да ни излекуват и най-вече самите себе си заради това, че сме болни.

В новата ситуация. В крайна сметка примирението в един момент идва и адаптацията се случва, както и осъзнаването, че път назад няма и това е съдбата ни. Оттам нататък от нас зависи как ще гледаме на болестта си – дали като на божие наказание, или като на възможност да преразгледаме живота си, дали като шанс да се променим към по-добро, дали като изкупление на някаква вина и компенсация на минали грешки, или просто като на случайност, като нещо, което „така ни е писано“ и така трябва да бъде. Че в този живот е отредено да страдаме и толкова.

Адаптацията е именно в това да приемем, че какъвто и да е бил животът и ритъмът ни досега, вече ще е друг и макар да я стряскащо, е възможно някои неща да се подобрят – можем да започнем да си обръщаме повече внимание, след като дълго сме се пренебрегвали, да се храним по-здравословно и да се грижим за здравето си, да отделяме повече време за почивка и сън, да не се претоварваме със задължения и работа, да отделим и различим важното от маловажното и да не пилеем времето и усилията си напразно, а да ги вложим в нещо стойностно и носещо ни удовлетворение.

Понякога човек не подозира на какво е способен, докато животът не го изправи пред изпитание и не му отнеме нещо, което винаги е имал. Виждали сме много такива примери в клипчета с хора без крака и ръце, със сериозни заболявания, лежащо болни, които рисуват и правят изложби, които участват в състезания и постигат толкова, колкото много здрави хора не успяват. Те буквално сътворяват чудеса и надхвърлят собствените си възможности, като откриват нещо, в което са специални – качество или талант, които са спели дълбоко в тях и са очаквали подходящият момент да се проявят. Губим едно, печелим друго, стига да успеем да видим спечеленото.

И все пак, на теория е лесно да се каже – „Не се отчайвай“, „Не мрънкай“, „Не се самосъжалявай“, но само хронично болните си знаят какво изпитват всеки ден. Затова трябва да бъдем толерантни към настроенията им, към натрупания от болката гняв и да се опитаме да разберем защо са такива. Да осъзнаем, че зад агресията стои стаена болка, а зад депресивността – страх от бъдещето или липсата на такова, както и неспособност за адаптиране.

Представете си спортист, поставял рекорди, който изведнъж се озовава в инвалидна количка, или хирург, който губи дясната си ръка... или диагноза, която завинаги бележи живота ти и определя всичко занапред... плашещо е и със сигурност боли да спреш да бъдеш това, което винаги си бил и с което си се идентифицирал. Боли да виждаш как другите излизат и се забавляват, докато ти лежиш в болница, да виждаш майки, бутащи колички, докато ти не можеш да имаш деца по медицински препоръки или заради медицински нерешим проблем... да виждаш как другите тичат, докато ти си прикован на стол или легло... боли да съпоставяш „преди“ със „сега“ и да знаеш, че отсега нататък ще е така.

Можем да затънем във всичко, което вече не сме и не можем да бъдем, или пък да видим какви бихме могли да станем...