Пещери в сърцето на Родопите II: Дяволското гърло

В Ягодинската пещера се запознавам с много приятна компания, която отива към Дяволското гърло. Това е и моята втора цел, затова тръгвам с тях. Тъй като моите нови познати са с кола, ще мога да видя и асфалтовия път между Триград и Ягодино. Разстоянието е само 10 км. но както почти навсякъде в Родопите пътят е еднолентов и с остри завои. Ето защо, ниската скорост и повишеното внимание тук са задължителни.

Тук водата среща слънчевите лъчи за последно, преди да поеме пътя си към тъмната част на Дяволското гърло

Историята на Дяволското гърло е обвита в смразяваща дъха мистерия. Стичащата се в недрата му Триградска река излиза малко след пещерата, но повлеченото от водата не се появява никога повече. Затова древните траки я смятали за вход към мрачните владения на Хадес и хвърляли в пропастта своите знатни войни, за да им осигурят безсмъртие. От тук е влязал в отвъдното царство и самият Орфей, за да дири своята Евридика. Легендата разказва още как в години на бедствия в гърлото на пещерата са бутани най-красивите девойки от народа, за да се омилостивят злите сили.

Дори в по-ново време Дяволското гърло продължава да пази мрачната си слава. През 60-те години на ХХ век спелеолозите проникват в пещерата и започват да правят първите проучвания. Подземният път на реката под галериите обаче продължава да бъде загадка и затова през 1970 г. се организира мащабна експедиция с най-добрата за времето си подводна техника. Младите водолази Сияна Люцканова и Евстати Йовчев обаче никога не се завръщат от гмуркането и с трагичната им смърт са спрени всякакви по-нататъшни изследвания.

Днес стотици туристи влизат всеки ден в Бучащата зала на Дяволското гърло и всички до един си излизат благополучно през изхода. Въпреки това още, докато вървя към огромната галерия по изкуствено прокопаният тунел, дали заради разказите, дали заради страховитото кънтене, което чувам, сърцето ми се качва чак в гърлото.

На излизане от Дяволското гърло пред нас се извисява цялото величие на Триградското ждрело

Скоро разбирам, че апокалиптичният звук се дължи на подземен водопад, които се спуска от върха на огромната Бучаща зала и клокочейки изчезва в земните недра. Дължината му е 42 метра, което му запазва място сред най-големите в Европа.

Маршрутът започва от дъното на залата и трябва да изкача над 300 стръмни стълби, за да достигна до естественият вход на пещерата. От там примамливо ме зове точица дневна светлина и усещането, че се завръщам от оня свят ме завладява непреодолимо. Изобщо, когато човек попадне в недрата на Дяволското гърло загубва напълно представа за реалност и страховитите легенди започват да му се струват съвсем възможни.

Стълбата е хлъзгава и се извива съвсем в нищото, но масивният бетон ми дава чувство за увереност, а и поглъща голяма част от зловещото кънтене на водата. Най-накрая и аз подобно на Орфей се добирам до горния свят и посрещам с благодарност слънчевата светлина. Районът около естественият вход на пещерата е изключително живописен и наслаждавайки му се малко по малко се отърсвам от все още пробягващите през тялото ми студени тръпки.