По презумпция шегата трябва да е смешна, нали затова съществува – да разтовари, да свали напрежението и най-вече – да забавлява. Често пъти обаче тя няма нищо общо това.
Комедията е труден жанр, общоизвестно е. Няма нищо по-лесно смешката да се окаже плоска, лишена от живец, та накрая откровено да се питаме – къде точно трябваше да се усмихна? А и чувството за хумор е като божи дар, то е талант, който или го имаш, или не. И не зависи особено от тебе. Има хора, способни да опропастят и най-смешния виц, като се залутат в дълги разяснения. Има други, които ще те накарат да се смееш до сълзи с начина, по който разказват и най-обикновената история. Важен е детайлът, краткостта и онова неназовимото, което е солта и пипера на една шега.
Ала да се премине немаркираната граница между изкрящия лек хумор и шегата за чужда сметка е опасно и изненадващо лесно. Колко му е да се пошегуваш с нещо, което е болна тема за другия човек - то е като да разкажеш милиционерски виц на жената на полицая или да си направиш майтап със сегашните студенти точно, когато синът на колежката са го скъсали за пореден път на изпит. Цялата работа с неуместното шегуване ми напомня за онези комици в баровете, които на място импровизират разни смешки за сметка на публиката. Започва истинска словесна гавра с произволно избран зрител – я за дългия нос на някой ще се хванат, я за облеклото на дамата му или нещо друго външно и елементарно. Всички се превиват от смях, а набелязаният обект се люшка между няколко възможности: да отговори в същия язвителен дух, да замълчи предпазливо, за да не разлае още повече кучетата или да стане да си ходи, макар че си е платил за забавление, а не за тормоз. Ала все пак в тези импровизации има много преднамереност и това е ясно на всички участници.
В живота шегата, колкото е нещо свежо и весело, толкова и е лесно да стане от играчка - плачка. Добрата шега е безобидна, тя е разбираема от всички. Като повечето неща, и тук има две страни – шегаджията и човекът отсреща. Ако първият не пресолява манджата, а вторият не бърза да заеме позата на наранено достойнство при най-леката закачка с личността му, всичко е наред.
Шегата е нещо спонтанно, ражда се от конкретната ситуация. Въпреки това има няколко правила, които интуитивно се следват, за да не се превърне в конфузна обида:
Тя не бива да е насочена към чужди физически недостатъци. Обикновено те и без това са болна тема за другия човек и едва ли ще му е смешно. Лесно се отива към откровена подигравка. Въобще шегата и иронията с нечии слабости са деликатно нещо.
Язвителността е злата сестра на шегата, така че колкото и да се мислим за остроумни, за една микросекунда да преценим не сме ли хапливи. Това може да е причина смешките ни да не се приемат добре.
Да се съобразяваме доколко отсрещната страна не е оперирана от чувство хумор. Има и такива хора – приемат всичко буквално и много навътре. Бъдете сигурни – те са първите потърпевши, но какво да се прави – характер.
Когато шегите са на диалогичен принцип и започваме все повече да се въодушевяваме, да знаем все пак докъде можем да стигнем. Закачките в движение могат да родят истински бисери на остроумието, но от един момент нататък – да наранят. Между впрочем любовта сама по себе си е вдъхновяваща и повече от всичко ни прави остроумни. Така че шегите между влюбени определено изграят ролята на афродизиак.
Най-добре е да умеем сами да се иронизираме, да се шегуваме със себе си и своите неуспехи. Това обезоръжава дори противника и критикаря, а и е знак, че не се взимаме прекалено насериозно. Колкото по-малко се засягаме – по-добре за нас.
Обръщането на всяка неловка ситуация на шега е най-добрият изход от нея. Изграждането на способност да гледаме по-леко на нещата, случващи се с нас, ще ни спести много горчивина. Ала да не забравяме, че все пак във всяка шега има зрънце истина и това е най-безболезнения начин да бъде казана.