За белите петна и черните мисли

Имало едно време две сестри. Казвали се Любов и Омраза. И двете били отгледани с много обич и разбиране, макар да били коренно различни. Един ден родителите им ги пратили на извора с две стомни за вода. Когато стигнали, двете сестри на шега си нарекли, навеждайки се над водата да видят там образа на своя любим. Първа се навела Омразата и видяла своя мрачен лик и един гарван, кръжащ около него. Когато се навела, Любовта съзряла своето мило и красиво лице и един бял гълъб с клонче в клюна си. Тогава Омразата завидяла на сестра си и я блъснала във водата. Оставяйки там потъващата Любов, Омразата не посмяла да се върне у дома при родителите си и тръгнала сама по света. Но едно не могла да забрави- спомена за очите на давещата си сестра. И така Любовта се превърнала в белия гълъб, а Омразата...Омразата все го гонела, събирайки белите му перца...

Казват, че да мразиш, когато те обичат е жестоко. А да обичаш, когато те мразят е велико. Според мен и двата варианта са твърде неприемливи и невъзможни. Едва ли някои от нас може да мрази човек, който го обича и му прави добро. И също толкова нереално изглежда възможността да обичаш, когато те засипват с обиди и открито демонстрират неприязън към теб, без да си го заслужил.

В днешно време много малко хора са способни да обърнат и другата буза, за да ги зашлевят повторно. Отрицателните емоции и чувства сякаш ни владеят за по-дълго време, взимат връх у нас, правят ни груби, гневни, отмъстителни. Почти сигурно е, че никой не може да обича въпреки обстоятелствата, въпреки обидите и болката. Най- често за всяко действие си има равно по големина и различно по посока противодействие. И повечето от нас се справят точно така с онези, които са ги унижили и злепоставили.

Замисляли ли сте се дали можете да обичате някой, който ви е наранил безкрайно, обиждал ви е в продължение на месеци, присмивал ви се е? Можете ли да простите от сърце и да не допуснете омразата в сърцето си?
Отговорите ги оставям на вас. Аз само искам да ви споделя моите мисли за това деструктивно, но толкова присъщо ни чувство.

Някои беше казал, че не сме толкова велики, за да не познаваме омразата и завистта. И че това не трябва да ни кара да се срамуваме от себе си. Защото каквото и да говорим, омразата съществува и никой не е застрахован от нея. Затова понякога е по-лесно да я приемем, отколкото да се опитваме да не изпитваме нещо, което е вътре в нас. А и не бива да забравяме, че както за любовта, така и за омразата времето е най-добрият лечител. Но ето ви и няколко важни факта за това чувство, понякога толкова опустошаващо ни.

човек има право на омразата си, както на любовта си

всеки я притежава по някакъв начин като изконно чувство

омразата е мисълта на всеки открито да се съпротивлява срещу неприемливото за него отношение

тя е функция на себеутвърждаването

омразата ни е дадена като морален коректив- мразим лъжците, крадците, предателите, горделивците, убийците

това чувство е присъщо за нас като противодействие срещу злото

Всъщност това, че мразим в даден момент от живота ни нещо или някой, не ни прави по-лоши, не унищожава нашето аз. Просто трябва да преминем през това като през поредното препятствие и да се постараем да не и позволим да се превърне в стихия, помитаща всичко по пътя си. Защото онази омраза, която е подсъзнателна, интуитивна, някак инстинктивна, не е способна да ни навреди и да ни превърне в това, което не сме. Тя е едно от многото чувства, които няма как да не изпитаме в този живот.

Понякога и ние гоним белите перца... Но това не означава, че душите ни са черни.