Религиозен ли е българинът?

Още Аристотел е казал, че човекът е социално животно. А какво друго означава социума, ако не система от отношения и връзки между себеподобни. Животните също го правят- изграждат свои общества на взаимодействия и разбирателство. И въпреки сходния социален живот при човека, той единствен има привилегията да бъде религиозен. Защото religare (лат.) трябва да се разбира като „свързвам“, „обвързвам“ човешкия именно с духовния живот.

Така погледнато на въпроса религиозен ли е българинът не виждам как можем да отговорим с „не“. Защото едва ли има човек, независимо от пол, етническа или религиозна принадлежност, който да няма устои и вяра в нещо отвъд обществото и над човешкото. Ако говорим за християнство или ислям обаче, като че ли горното не е достатъчно. Светите хора обясняват, че всяка религия е обвързана с определени обичаи, практики и кодекс на поведение. Според тях не е религиозен този, който не ги спазва.

Ето някои от важните моменти:

Вярващият ходи редовно на църква
Спазва пости, изповядва се
Чете Светото писание
Възпитава децата си в религиозния морал
Извършва богоугодни дела
Прекръства се на светите места
Моли се на своя Бог

Днес религиозността в България е трудна, или поне не е толкова очевидна. В хилядолетната ни история божественият култ и свързаните с него ритуали са били неизменна част от ежедневието, сплотявали са не само общността, но и целия ни народ и държавност. Ето че сега именно ежедневието е това, което не оставя възможност за практикуване на православния християнски канон. Вярно е, че в наши дни приоритетите са от професионален характер, но едното не би трябвало да пречи на другото. В същото време все по-малко хора са религиозни по ортодоксалния начин. Все по-малко са тези, които стъпват в храма извън празничната мода или без някакъв тежък житейски проблем. Далеч съм от мнението обаче, че това във всеки случай означава нерелигиозност.

По какво се познава религиозността?
Вярата в нещо не винаги личи. Така например просто ходенето на църква (или до и в църквата) не те прави автоматично религиозен, но и лентяйството в неделя не означава, че си лош човек. Фактите са си факти, но и религиозността е трудна задача. Така е, защото, въпреки нейните строги правила, границите й са доста размити. За някои вярата е свързана с чудодейни сили, ритуали и места. За други тя е твърде лично и своеобразно светоусещане. Едно трябва да е сигурно: колкото и да се лутаме, да търсим правилното, доброто, единственото, у всеки един от нас винаги остава да гори нещо, нашето чувство за надежда или пътеводната ни светлина.

Религията и вярата са свързани с лични постъпки, а не с без-умни действия по празни предписания. Религиозността се познава по поведението и отговорността на хората. Християнската вяра проповядва любов и взаимопомощ. Човешката вяра има за ценност здравето и благоденствието на близките хора и на цялото човечество в най-добрия случай. Така че не е толкова важно как показваме вярата си, а какво именно правим, вярвайки в доброто на някоя идея. Може би църквата всъщност винаги е подсигурявала само външния израз на това изконно дело на човека, наречено обич. Така е било, така и ще бъде. Дори за любовта е нужна институция. Но по-важното, по-същинското е това, което е вътре у човека. И ако той е решил да бъде благ и хуманен, неспазването на религиозните обичаи не може да го спре. Разликата е, че църквата има приобщаващ характер и дава формата на общественото съзнание и подкрепата, както нищо друго в живота. Особено в кризисните ни моменти. Добре е да знаем, че не сме сами, независимо дали сме в храма или не. Защото всъщност храмът е в нас, носим го в душата си.