А аз не знаех, че чемширът цъфти

“Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.”
Н.Вапцаров

Пролет. Ухание на пръст, трева и свежа глътка въздух.
Колко думи има за пролетта? Живот, прераждане, събуждане, начало, обновяване, свежест, девственост…Не. Едва ли може да съществува достойна дума за този цикъл от природата, защото пролетта е преди всичко усещане. Пролетта е това, което възприемаме като нота, ухание, осезание. Пролетта може да я почувстваме. Когато разтворим прозорците и дъхът и ни облее. Пролетта може да я чуем. Събуждаме се и слухът ни долавя арията на множество птици. Можем да я видим. Тревата е едва забележима над все още пробуждащата се земя, и е чудновато зелена. Цвят, който преизпълва очите ни. Това е сезон, който дава въодушевление на всяка скована и сякаш дълбоко потънала в сън живинка в природата. Мразовитите ръце на зимата се разтапят под деликатната прегръдка на пролетта.

Пролетта- магьосница на времето. Време, което привнася ликуване в душата на хората. Уморени от ярема на зимата като, че ли човешките тела процъфтяват като „майски дъжд“. Срамежливи все още, лъчите на слънцето нежно погалват лицата ни, а след тях, усмивките ни оставят следа като от неугасваща падаща звезда. Светът наоколо се изпълва с шума на природата. Градът, в който тихо сме се притаявали през зимата сякаш има сърце, което започва да тупти. Улиците се оживяват и цветът им придобива пъстър оттенък. Дори речта на разминаващите се по улицата хора е приповдигната и мелодично се носи наоколо. Глъчка на малки щастливи деца се разпилява по дворовете на къщите като, че ли пригласящи на птичките от клоните. Самото Слънце вече пълзи все по- високо по невидимите стъпала на небосклона.

Колко е красива пролетта. И как непринудено влиза в живота ни. Забързани все за някъде дори не улавяме все още несигурно зелени напъпилите клонки. И за миг сякаш дърветата и храстите се превъплъщават с внушителни корони, с листа досущ като изумруд. Многостранната им сянка едва тогава приковава вниманието ни.

Сваляме тежките катове дрехи и не само душата, но и тялото ни се понася леко, ефирно. Далеч са все още безпощадните градуси на лятото, но топлият полъх навява емоции за идните месеци. Залязващото слънце стои ли, стои по- дълго и по- настойчиво на хоризонта приличащо на грандиозна огнена монета.

Вечер е. Прозорците ни вече отворени като, че ли приканват последната топла ласка на пролетния ден да ни загърне в блага пелена от ароматния чемшир на двора. Върху капаците на спящите коли пробягват котки в нощната си лудост и само въгленовите им очи са техни подли издайници. При нас е тихо, но пролетта не спи. Тя твори ли, твори. Ала щом плъзне утринта ще я разобличи.