Да можеше да погледнем в очите на Левски

Всички сме расли с образа на Левски, Ботев и още много революционери и будители. Делото им, ранната и героична смърт, трудната съдба на народа ни, който отчаяно e имал нужда от герои в мрачните години на историята си, всичко това ги поставя на пиедестал, от който те самите биха се отвърнали може би. Не че не трябва да се почитат, да носим цветя, да цитираме поезията за и от тях или да познаваме исторически делото им. Напротив – в много отношения това е една забравена традиция, която има нужда да бъде подновена.

Има обаче един нездрав момент в цялото това отдаване на почит – моментът, в който се превръща в идеализиране.

То започва едва ли не приживе. В онези времена на закърняло национално самочувствие и болезнена нужда от самоосъзнаване необходимостта от герои е отчаяна. Още Захари Стоянов започва една силно патетична линия на идеализиране, където история и факти се смесват в литературна измислица в почти приказна форма. Много изследователи днес твърдят, че Ботев и Левски никога не са се срещали, че много факти от живота му са преувеличени или направо измислени. Залавянето му също звучи малко съмнително, присъдата, обесването му и съдбата на останките му – твърде много въпросителни, липса на точни данни, или откриване на нови, които поставят под съмнение съществуващите. Затова пък литературата ни има какво да каже – биографията на Левски с автор Захари Стоянов, Епопея на забравените, самия Ботев – коя от коя творба по- патетична, по- героична. И до днес е все така – даже имаше предложение да бъде обявен за светец – повече от това накъде?

Защо е вредно да идеализираме Васил Левски?

Обожествяването на една историческа личност крие твърде много рискове от недооценяване на делата й и реалното място в историята и значението за бъдещите поколения. С Левски става точно така – той е издигнат в един такъв култ, който го откъсва от обикновения живот, от ежедневието. Пиедесталът, на който продължаваме да го слагаме, е толкова висок, че пречи да видим реално делата му. Времето е щяло да покаже доколко теоретичните постулати, които той заимства от Раковски и Каравелов, са щели да се реализират в една Следосвобожденска България чисто политически. Време, което той не е имал, за съжаление.

Не искам да омаловажавам делата на Левски, никак дори. Той е национален герой и това никой не е в състояние да промени. Но ми се иска той да ни стане по- близък, повече плът да добият идеите му днес, повече живот да им вдъхнем. Толкова интензивно го издигаме, че той става един далечен, думите му звучат кухо, не защото няма смисъл в тях, а защото неговите наследници не ги следваме с личните си дела.

Признавайки, че той е обикновен човек, с необикновени качества, роден в контекста на една епоха и действал именно в тези граници. Дори нещо повече – осмелил се да мечтае с поглед, вперен в бъдещето на народа си. Така той ще стане пример за подражание, един човек от плът и кръв, който ни е близък.

Днес същият този народ цитира думите му, на 19 февруари най- често, понякога отива и слага цветя по паметниците му, но, за да е истински жива една личност – за това говорят и делата на хората, вярващи в нейните идеи и дела. Неслучайно той поставя толкова въпросителни в прочутото му: "Народе????". Може би трябва да се изправим пред този въпрос, така сякаш Левски не е студен паметник, а стои срещу нас и ни гледа в очите.

Дали можем да отвърнем на този поглед? Държавата, за която той мечтаеше още не може да обяви официално истинската дата на кончината му. От години учени от БАН и преподаватели в университети настояват датата да е 18, а не 19 февруари. Въпрос на проста математика е да се сметне правилно разликата между стар и нов стил. Ако не може българската държава да оправи аритметиката на една дата, какво остава за идеите на Васил Левски, неговия завет?


Дигиталното изображение е взето назаем от "Изгубената България": http://www.lostbulgaria.com.