Тримата учители в живота на всеки от нас

Няма никакво знание и Слово на света, ако няма кой да го предаде и ако няма кой да го възприеме. Няма нито възвишена мисъл, нито физичен закон, нито табела на пътя, ако няма Учител и Ученик. Всичко започва с тях. Учителите са тези, които запалват искрите, разгарят огъня или го поливат с вода, когато се налага. Които задават модели за подражание, дават посока на бъдещите ни професии, отварят очите ни за най-голямото познание – това, обърнато към нас самите, Учениците.

В живота на всеки има поне трима учители, които никога не се забравят.

Началната учителка. Моята начална учителка беше висока жена с посивяла коса, която никога не връзваше, а се стелеше по гърба й. Имаше мек глас и когато идваше до чина, тихо и с нежно покровителство докосваше рамото ми: „Хайде, моето момиче, опитай още веднъж, по-старателно.” Когато аз бях първи клас и хванах химикалката с лявата ръка, тя никога не направи коментар. За разлика от колежките й в прогимназията чак, които даже съжаляваха, че не старият режим на власт, че да съм се научела аз, с коя ръка се пише. Г-жа Радуловска беше краснописецът на училището, надписваше всички удостоверения, дипломи и документи. Тя казваше:



Началната ми учителка ми показа, че училището е още един мой дом, където цари загриженост, съвет, приятелство, похвала, където всички са на твоя страна. Нещо повече – късмет за цял живот е да попаднеш на начален учител, който е и добър човек, защото той дава на малката душица част от тази доброта за цял живот.

Учителят, който запалва искрата. Може да преподава по физика, по история или по математика, по музика или физическо възпитание. Всеки е срещал този учител, който, разкривайки науката, предава искрата у учениците. Колко страст влага в преподаването, колко е убеден в материята и колко импонира на вътрешния свят на ученика, този учител е в състояние да „запали” завинаги за точните или хуманитарните науки, за изкуството или спорта. Обикновено това става в прогимназията, когато пред нас се разкрива цялото многообразие на знанието. За мен беше г-жа Първанова по БЕЛ. Тогава, в 6-ти клас по спомени, учехме „Серафим” и така тръгна любовта към Йовков, към думите и образите му.



Днес би била феминистка икона на младите момичета може би, но тогава отнасяше не една и две съжалителни подигравки. В най-бурните си години прекарахме часове анализи на думи като „навред”, „слободен” – какви са сенките в тях, какъв живот свой имат те и как авторът ги съживява, поставяйки ги внимателно, прецизно в историите си. Скука? При нея никога. Тя говореше с такъв блясък в очите, все едно сега с нея правим епохално откритие, светове се разтваряха, образи прииждаха – една въртележка от идеи и портретни описания, природни картини. Майсторството в езика, магията да съживяваш и убеждаваш, да трогваш и зашлевяш в лицето. Красивите буквички на г-жа Радуловска се отърсиха от детския унес и заживяха свой живот.

Учителят, който преобръща представите ти. Имах невероятния късмет да попадна на учители, даже не един, които обърнаха представите ми и ми дадоха критично мислене. Те ме извадиха от лабиринтите на словото, много бързо и ефективно, за да ми покажат, че светът всъщност е много по-голямо място, по-голямо дори от всички онези места, с които сладко избягваш на крилете на книгите. Трима учители в Математическа гимназия.-, в която ние бяхме експерименталната хуманитарна паралелка. Имаше при нас една прозираща снизходителност между представителите на хуманитарните и точните науки. Едните гледат с превъзходство над другите (МГ все пак) и всеки е прав за гледната си точка. „Разтягащите локуми”, малцинството, не разбираха какво толкова има в цифрите и формулите и обратното: там където всичко е точно и всяка задача има своето решение, няма място за фантазии, възможности, вероятностите също подлежат на изчисления. Така мислех и аз – с нетърпимост към точния свят на физиката и математиката, химията и биологията. Тази лишена от емоции действителност, където всичко е предвидимо и необратимо.Учителят ми по математика ми показа колко необятен е светът на математиката, колко красота има в пътя към избора на решение на задачата и колко си щастлив, когато отговорът ти стигне 1, 0, Пи, минус безкрайност.



Учителката ми по физика ми показа как тази наука управлява целия видим свят, как колкото и блестящи идеи да имаме, всички се подчиняваме на гравитацията, например и как не бива да вирим носовете си твърде високо, само защото познаваме красивите думички от книгите. А с учителката ми по химия разбрах, че най-омразната ми наука може да е забавна и доста откачена. Разбрах как се прави домашен сапун и какво да правя при химическо изгаряне. Тези трима учители са ме научили може би на най-важният урок в училище: не подхождай с предразсъдъци, така сам ограничаваш света си. Книгите вече бяха част от мен, но благодарение на тези тримата, аз не потънах в техния свят, а останах там, където вдъхновението е на всеки ъгъл – реалния свят.

Имате ли такива учители, помните ги нали? Благодарете им. Ако може лично. Но най-малкото, което можем да направим всички, е да реабилитираме учителя в публичното пространство. Да не оспорваме авторитета на учителите на децата си, да гледаме с тях не с пренебрежение, а с уважението, че този човек знае нещо повече от детето и се е изправил пред него, за да му го предаде. Може би не всеки заслужава, може би те станаха жертва на всичко, което се случва. Но това е така, защото професията, като всяка, която е в служба на обществото, страда още по-болезнено от болестите му. Защото, за да Пре-Даде, учителят трябва да има вече нещо дадено му. А ние не спряхме да го ограбваме. Не заради заплата и социални придобивки, а заради неуважението и пренебрежението, което му оказваме пред децата си и което се предава в класната стая.

24 май е моят любим празник – той не е политически, а изцяло духовен и обществен. Той е радост, признателност и благодарност към всички носители на Слово. А зад всички тях, над абсолютно всички нас – стои поне един от тези трима учители.

Честит Празник, български учители!