Старите снимки

Снимките са нашият човешки опит да надхитрим времето, да го хванем в капан. За един миг то да ни стане пленник, вместо все ние да сме вечни негови заложници, както е в действителност. Разбира се, това е илюзия, но горещо ни се иска да вярваме в нея.

Ловци на мигове с фотоапарат в ръка. С каква идея всъщност? Да ги показваме някога някому, да си ги разглеждаме в усамотение и да предъвкваме спомени? Да се смеем над това, което сме били или да тъжим, че вече не сме такива? Натискаме копчето и представа си нямаме какво ще правим по-нататък с това откраднато от неспирния поток на времето мигновение. Снимаме се, когато сме на нови, непознати места, когато сме щастливи, увековечаваме успех или просто готина ситуация. Места, до които сме горди, че сме достигнали, лица на хора, които се променят и после изчезват...

Какво са старите снимки? Излишни вехтории, носталгия по миналото, неизлетял сантимент...
Ако сме нещастни, едва ли ни се разглеждат снимки от времето на щастие. Ако сме скъсали безвъзвратно с житейски период или с човек, в никакъв случай не бихме се захласвали във фотографиите от тогава. Изоставянето им е част от раздялата. Още едно доказателство за емоционално-съкровения товар, който носи този къс хартия.

Снимката и споменът са феномени, между които има знак за равенство. Разликата е, че фотографията е материалното спомняне за нещата, а споменът е нещо, което съществува само в нашата глава, изцяло духовен продукт. Не е случайно, че винаги с лекота и необремененост разглеждаме нашите детски снимки. Както детството е нещо ведро, приятно за спомняне, така и към детските снимките винаги се връщаме с удоволствие. Моите, например, лежат в една кутия, в която преди премного лета дядо Коледа ми е донесъл кукла. Нахвърляни са безразборно. Стоят в дома на майка ми – там е най-сигурното място за пазене на тези материално-хартиени парчета от мен. Възнамерявам да си ги взема все някога, но повече от двайсет години не съм го сторила. Защо ли? Дали са някаква невидима нишка между моето преди и сега, която подсъзнателно се съпротивлявам да отрежа?

Да, те са нахвърляни, но все пак прибрани в кутия. Вероятно и това не е случайно – хаосът в степен да се ориентирам достатъчно добре в него, ми харесва повече от изрядната подреденост. Тя ми идва бездушна, макар и удобна. Въпрос на нагласа. Много хора подреждат снимките си в албуми – спомням си онези огромни, тежки кожени албуми за семейни снимки от преди няколко десетилетия. Сегашните са по-практични. Няма лошо, удобно е, прибрано. Но спомените са донякъде нещо също така хаотично и нахвърляно като моите снимки в кутията от кукла. Така че не се гордея със съхранението им, но поне си вярвам, че се намират в естественото си състояние на хаос. Преди години обичах да ги разглеждам. През последните десетина не съм ги поглеждала и от това ми става тъжно. Нима чак толкова ме е обсебило настоящето?

Обичам истински старите снимки. Те са стопроцентово съкровище. На тях виждам места от моя град и разстлалата се река такива, каквито никога няма да бъдат. Търся себе си в избелелия образ изпод шапката на моята баба и в открития поглед на майка ми – ученичка с две плитки, оплетени на венец. Взирам се в непознати лица на хора, които са имали значение за близките ми и колкото повече образите се губят от избледняването на цветовете, си мисля как наистина накрая от хората остават само сенки – даже и по фотографиите.

Времето заличава съществувалото, безразлично към човешката ни суета да оставим знак, че сме били тук, че ни е имало. Ние се напъваме да го опровергаем и снимките са нашият отговор в този абсурден диалог. Успяваме ли – само донякъде. Старите фотографии са компасът ни за случвалото се преди нас и със самите нас. Когато сенките избледняват, позатрупани от пясъците на времето...