Когато вещите се превърнат в цел

„По дрехите посрещат, по ума изпращат“. Вярно, облеклото и вещите говорят много за нас. Те са първото впечатление, което оставяме за себе си, но какво става, когато само те „говорят“, а ние мълчим... умът и съзнанието ни „мълчат“ и започваме да се изтъкваме и идентифицираме единствено с онова, което притежаваме?

Нова кола, нов бюст, нов лаптоп или мобилен телефон... Много е хубаво да ги имаме, но е жалко, когато се превърнат в единствена цел. ДА ПРИТЕЖАВАМЕ!

Когато чух как съседът гордо се фука с Мерцедеса си и заяви, че това е била целта в живота му, изпълнил я е и се счита за преуспял, се замислих сериозно. Наистина ли това е целта му? После започнах да се оглеждам и какво видях: надмощието на скъпите вещи и лукса е навсякъде и във всичко. Стремежът да ги притежават кара хората да излизат извън закона, да работят нещо, което изобщо не желаят, да преглътнат гордостта си, жените – да се обвързват с мъже, които не обичат, мъжете – да купуват лъскави коли, за да привличат вниманието и да си „купят“ обич... дори малките деца се фукат с това, което притежават и са им купили, а се подиграват на нямащите или на онези със „скапаните вещи“. На въпроса вещите ли определят хората все повече не ми се искаше да чуя отговора... Нещо в цялата система ми се струваше сбъркано...

Вещта като средство да представиш себе си. Това да се изтъкваш единствено с притежаването може би крие някакъв сериозен дефицит у личността... нима няма нищо друго, което да покаже и с което да се гордее? Пропаднал ли е онзи, който не притежава скъпи вещи, но има добро сърце, принципи и морал? Който има някакви други, по-различни цели в живота си? Представата за провал вече се изгражда на базата на материално постигнатото, на натрупаните материални, а не духовни ценности, на ИМАНЕТО. А този, който няма, е неудачник. Какво има той, освен себе си? - нито Мерцедес, нито нищо... значи не става.

За щастливо омъжена жена се счита финансово обезпечената, а успял е човекът с доходна професия, независимо каква е тя – върху тази плоскост стъпват убежденията на повечето „модерни“ личности. Благородството, добротата, човечността, са непознати думи в речника на „успелия“ човек. Той се стреми вече знаете към какво...

Аз имам ценен предмет, значи и самият аз съм такъв. Може изобщо да нямаш нужда от даден предмет или да не го харесваш, но е важно да е актуален и когато се появиш с него навън, хората да ти завиждат. Сигурно сред познатите ви имате такива, които непрестанно изтъкват стойността на вещите си или на тези на своите близки - „баща ми има...“, „мъжът ми кара кола за... евро“, „купих си много рядка порода котки, която струва майка си и баща си“... Такива хора са склонни да продадат себе си и всичко, което имат, за да се покажат навън с ценното си притежание. И горе-долу с това се изчерпват целите им.

Цел номер едно на красивата жена е да си намери богат съпруг. И, разбира се, да притежава скъпи вещи. Така приятелките й ще й завиждат, а майка й ще твърди, че е преуспяла, няма да й се налага да работи, да чисти и да „слугува“, ще бъде отдадена на „шопинг“ и дефилиране. Какъв часовник, какви бижута... какви обувки! Тя има ВСИЧКО. Стреми се всеки ден да го обновява и сред морето от красиви и скъпи вещи никой няма да забележи тъгата в сърцето й, липсата на личностни качества, защото те са скрити зад пластовете грим и са изгубили своето значение. Всичко се превръща в една лъскава опаковка и единственото, което трябва да направиш, е да я обновяваш и поддържаш.

Вещта като утеха. Когато нямаш друго, вещите могат да бъдат твоето спасение и да ти доставят радостта, която ти липсва. Вероятно това откриват в тях самотните души, които не искат показност, но се стремят да притежават. Но когато притежанието е самоцел, с добиването на вещта радостта настъпва за кратко и е последвана от ново желание за още придобивки. Накрая, насред купа от вещите си, там някъде посредата, сме забравили кои сме и защо ни е всичко това. А ако сме достатъчно умни, разбираме, че притежанието има далеч повече измерения от тези, които можем да видим с очите си и да докоснем с ръцете си. Че то не се изчерпва само с новия ултрамодерен лаптоп, а и с човека, който стои зад него. Че ако е работил усърдно, за да си го купи, то той е средство да продължи да се развива, работейки с него, а не за да го има сам по себе си като цел. Че в притежанието няма нищо лошо, стига да не го превърнеш в единствен смисъл на живота си и да газиш всичко по пътя си, преследвайки сляпо желаното. Че в живота има избори, от които не се печелят пари и скъпи вещи, но това не ги прави грешни и глупави, а просто различни.

Роби на вещите. Съпругът на приятелката ви спира дъха си всеки път, щом тя затръшне вратата на колата му „твърде силно“, защото може да я увреди. А ТЯ – колата, си има собствено име и е по-ценна от всичко друго. Толкова е ценна, че си заслужава всички скандали, заради невниманието спрямо нея... Мъжът й с усърдие ще търка всяка драскотина и отпечатък от невнимателната съпруга... ще й бъде роб, ако трябва, стига да не позволи нещо да й се случи. Подобни хора третират вещите като одушевени предмети, а с живите се отнасят като с предмети... И в това има нещо сбъркано и нередно. Каквато и стойност да има една вещ, тя е просто вещ и нищо повече. Независимо колко струва, откъде е взета и колко екземпляра може да се срещнат от нея по света. Защото човек има само един единствен екземпляр в оригинал, а стойността му отдавна е принизена. Всичко друго може да се замени, поправи, или изхвърли. Ако сме вещомани обаче, дори да сме складирали ценни за времето си вещи, след нас биха останали просто куп непотребни вехтории. А всичко ценно, което бихме могли да запечатаме наистина в съзнанието на другите, не се продава.